Христо Смирненски – „Зимни вечери“. Многоликото човешко страдание.

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“
МНОГОЛИКОТО ЧОВЕШКО СТРАДАНИЕ

 

          Христо Смирненски е поет, който откликва с топло съчувствие на мъката на онеправданите и мизерстващите люде и приветства възторжено революционния устрем към промяна на социалния ред в света. Той достига върховете на словесното изкуство благодарение както на своя изключителен талант, така и на блестящата школа на символизма, която изостря усета му към изяществото на поетическото слово.

           „Зимни вечери“ е произведение от късното лирическо творчество на Смирненски. Това е най-зрялата негова творба, която преди години литературоведът Георги Цанев определя като „тържество на художника“. В нея се откроява в най-ярка форма хуманизмът на поета, приел страданието на унижените и оскърбените като свое лично страдание, както и съвършенството на неговото художествено перо, умело съчетаващо романтични образи и цветовата символика, характерна за символизма, с конкретно-реалистичното изображение на предметната поезия.

           „Зимни вечери“ е шедьовър в урбанистичната поезия у нас. Градът е художествен образ, който в началото на миналия век завладя ва творческото внимание на поети от различни естетически направления и школи. Символистите възприемат града като враждебна среда, символ на студенината и отчуждението в един абстрактен свят, в който човекът живее самотен и неразбран. В поезията на Смирненски градът добива конкретно-исторически измерения. Той е свързан с историческото време на поета, наситено със социални противоречия и конфликти. Градът е реалното жизнено пространство на човека, изтерзан от мизерия, неволи, нещастия, породени от конкретни социални условия. Той е образна персонификация на жестокостта и суровостта на живота, безсърдечен към „децата на града“ – гаврошовците, Цветарката, Уличната жена, Слепият музикант и още „хиляди души разбити“. Пространство на социалните контрасти, той е град на „дворци“, „палати“, „пирове пищни“, но и град на „тълпите бездомни и боси“, на „поруганите хижи“, където той „своите жертви бележи“. В „Зимни вечери“ Смирненски разкрива именно това друго лице на града – на онеправданите и мизерстващите от крайните квартали; отразява тяхната нищета, отчаяние, безнадеждност; изобразява с реалистични щрихи страданието на човека от социалните низини. 

           „Зимни вечери“ е полифонична творба на многоликото човешко страдание. Тя се състои от седем части, които звучат като вариации на една скръбна повтаряща се мелодия. Всяка част внася нови нюанси в трагичната тоналност на поемата.

          Самото заглавие носи символен смисъл с негативно значение. Семантиката на думата „зимни“ създава усещането за студ, вледененост, безжизненост, а думата „вечер“ се асоциира с изчезването на светлината, с потъване в мрака и тъмнината. Така още заглавието загатва за мрачната атмосфера на отчужденост и бездушие, на безнадеждност и скръб, която ще обгърне цялата лирическа творба. Тези усещания и асоциации се разгръщат в богат емоционален спектър в първата част на поетическия цикъл, която е лирическо въведение към следващите части, изграждащи в конкретен план панорамната картина на човешкото страдание. В центъра е персонифицираният пейзаж – урбанистичен и природен, от който вее мъртвило, застиналост, полъх на смърт. Градът е сравнен с „черна гробница“, сградите му „зловещо“ гледат „с жълто стъклени очи“, а „оскрежената топола“ сгърчи в сивата мъгла „като призрак“. Думите, които допълват тези зловещи образи-сравнения: „мрачен“, „тъма“, „мъгла“ и др., са от синонимното гнездо на безжизнеността и тъмнината. За допълване на тази мрачна картина допринася и алитерацията на съскащите съгласни „с“ и „з“ в предпоследната строфа:

                    Странни струни са изопнатите жици,
                    посребрени с тънък пух,
                    и снегът, поръсен с бисерни искрици,
                    хрупка с вопъл зъл и глух.

          Изящната снежна картина в тази строфа, нарисувана с четката на художник от школата на символизма, се помрачава от асоциацията на злостни сили (създадена от алитериращите съскави съгласни), към която се прибавя и негативният образ на „вопъл“-а „зъл и глух“ на снега. Тегне атмосферата на скръб, злост и смърт. Дори и луната от поетическия реквизит на романтизма, обвита в „безплътните“ мрежи на мъглата, „мълком“ гасне от скръб, макар че огненият й сърп бележи „незнаен път“.

          Скръбните и мрачни интонации в лирическия пейзаж от въведението са като фон, на който се разиграват тъжните сцени от живота на бедняците от крайните градски квартали. Зрител на тези сцени ни прави лирическият говорител, който като Вергилий ни води из кръговете на социалния ад на нещастниците. В своята вечерна разходка в предградието той споделя своите впечатления от видяното и чутото, скицирайки различни човешки истории, въвлечен емоционално в тяхната трагична атмосфера. Така цикълът от картини на бедняшкия живот зазвучава като лирически дневник, в който е отразено дълбокото съчувствие на говорителя към безпросветното и безнадеждно съществуване на хората от низините:

                    Вървя край смълчаните хижи
                    в море непрогледна мъгла
                    и вечната бедност и грижа
                    ме гледат през мътни стъкла.

          Сивата мъгла (особено силна е метафората „море непрогледна мъгла“) е ключов образ в целия лирически дневник, символизиращ потискащия и задушаващ живот на унижените и оскърбените. Говорителят е сред тях и неговото живо присъствие създава усещането за автентичност на наблюдаваното, за достоверност и истинност на лирическия разказ.

          Сменят се – като на филмова лента – картина след картина, разкриващи отделни страници от ежедневния живот на неволниците. Различни човешки съдби, обединени от бездънното море на страданието. Хората в тези картини са низвергнати, сякаш обезплътили се в своята мъка, мяркат се като сенки, разиграващи безмълвно сцени в един призрачен и нереален свят.

          Като безплътни сенки са героите от семейството в първата сцена – „безхлебният“ баща, завърнал се „пак“ пиян, готов да вдигне ръка за удар, ругаещ и „своя живот непотребен“, и своята злощастна съдба; като сенки са и проридаващата жена, и плачещите и молещи се деца – безплътни сенки, въпреки звуците (ругатни, писъци, плач, молби), идващи сякаш не от тях, а от някакъв невидим режисьор, сам на себе си омръзнал. Само един детайл – мръсната продрана завеса, загатва за причините, убили топлината в семейното огнище.

          В дисонанс с тази потискаща картина е фрагментът с циганите ковачи. На статичността в призрачния свят на мизерстващите е противопоставена динамиката на трудещите се „черни ковачи“, изобразена чрез изобилие от действени глаголи, представящи визуално и слухово живия трудов процес: „въртят се, гърмят“ сръчно вдигнатите чукове, „вие се, съска, пълзи“, „пламва стомана елмазена“ и пръска „златни сълзи“. Контрастна е и цветовата гама в двата обрисувани епизода – сивият цвят на мъглата, царуваща в мрачния свят на страданието, и многоцветието в картината с трудещите се цигани – „синкави, жълти и алени/ снопчета пламък.../ в огнен отблясък запалени“, „златни сълзи“ от пламналата „стомана елмазена“ – истински цветен фойерверк, искрящо многобагрие в тон с жизнерадостното трудово опиянение на ковачите. Това пищно многоцветие не може обаче да потули скритата тъга в душата на циганите – отзвук от плача на ридаещата жена от семейната трагедия. Като ехо от тази трагедия са звуците на „разплаканата“ им цигулка – израз на съчувствие към мъката на техните братя.

          И отново в калейдоскопа от впечатления пред лирическия говорител се редят сцени от мрачния свят на страдащите. Като призрачна сянка – като някакво задгробно същество броди „в мъглата жълто-пепелява“ (промененият цвят на мъглата се асоциира с кожата на пепелянката) слепият старик и „с него натоварено дете“. Лирическият Аз не може да потисне болката си от тази сцена – старостта и детството – еднакво поразени от болестта на социалната неправда. Той не е страничен наблюдател, безстрастен регистратор на човешкото нещастие, не е просто състрадалец, а един от страдащите, слял душата си с душата на изтерзаните – негови братя. Заедно те носят тежкото бреме на живота, заедно понасят несправедливостта на социалната съдба. Викът, който се изтръгва от гърдите му, е вик на състрадание, на обич, натопли братски чувства:

                    Братя мои, бедни мои братя,
                    пленници на орис вечна, зла – 
                    ледно тегне и души мъглата – 
                    на живота сивата мъгла...

          Символното було на мъглата е свалено и тя открито е представена като синоним на задушаващия живот.

          От света на призрачното и нереалното е и сцената с ковчега – „черно ложе“ със застинало моминско лице и над него ридаенето на „старуха“ с жълти сгърчени ръце. Призрачната атмосфера се допълва от пробягващите сенки по голите стени и молещо се пред иконостаса дрипаво момченце. Свят, в който и животът е отказан на младостта, и красотата е отказана като ненужно украшение. Ледените цветя по стъклото на прозореца не могат да запазят своето изящество – топят се безследно, празнувайки съвсем кратко своята красота.

          Сцената с мъртвото момиче напомня друго стихотворение на Смирненски – „Жълтата гостенка“, където също младо същество, лежащо в бедна мрачна изба, е победено от зловещия призрак на смъртта.

          И накрая, като заключителен акорд от призрачния свят на нещастниците, е картината със спрелите пред фенера деца, снели чувалчетата от гърба си, с „дремеща“ скръб в очите. Погледът им в „смътна почуда“ улавя хвърчащите край тях снежинки — тънък психологически детайл, наситен с много тъга и нежност към обременените крехки деца.

          Всички тези страдалци – призрачни и нереални, се явяват и изчезват пред погледа на лирическия говорител като от театъра на сенките – безплътни и безименни. Нереални, те са все пак рожба на една реална действителност, която им е отнела правото на нормален живот, правото да се радват на красотата. Идеята за невъзможността красотата да живее в този свят на разноликото страдание, загатната в шестия фрагмент от цикъла, зазвучава в неговия финал с нова сила:

                    А бликат снежинки сребристи,
                    прелитат, блестят кат кристал,
                    проронват се бели и чисти
                    и в локвите стават на кал.

          Не само красотата, но и радостта, светлината, жизнеността – всичко стойностно губи своята ценност в света, в който царуват несправедливостта и неправдата, отчуждението и липсата на човечност, и се превръща в антиценност. Тази е заключителната мисъл на лирическия говорител, изразена чрез символиката на снежната картина. Това е заключението на поета и хуманиста Смирненски – поклонник на най-голямата добродетел – човеколюбието.

София ФИЛИПОВА

@bgmateriali.com