„Приказка за стълбата" е едно от последните произведения на Христо Смирненски, което той създава в края на живота си, докато е в санаториума в Горна баня. Произведението е сатирично и би могло да бъде определено като фейлетон, но в същото време е и поучително, което ни дава основание да го наречем притча. В него рефлектират възгледите и опасенията на автора за някои страни от човешките взаимоотношения. Въпреки младостта си, поетът вече има достатъчно поводи за размисъл в това отношение, които го подтикват да напише своята забележителна „Приказка за стълбата".
Творбата е актуална и днес, тъй като вложените в нея идеи и послания не са се променили и изчерпали във времето. Предателството - волно или неволно, си остава едно от най-големите изпитания и падения на човешката природа. Творческият замисъл на Смирненски е да внуши на читателя, че колкото и да е чиста една душа, тя винаги може да бъде изкушена и тласната към предателство, заблудена и подведена да измени на идеите си. Опиянени от постигнатото, подобни хора не осъзнават, че са манипулирани. Затова още в мотото на разказа Смирненски неслучайно отправя своето предупреждение: „Посветена на всички, които ще кажат: „ Това не се отнася до мене!" В „Приказка за стълбата" авторът засяга мотивите за гнева и бунта, за страданието и мизерията, в които живеят хората от т. нар. нисши слоеве на обществото. На преден план обаче изпъква мотивът за предателството и по точно за пътя, който извървява човек, за да стигне до него.
Образът на бунтуващия се срещу социалните злини младеж, който се появява в почти всички произведения на Смирненски, тук е поставен в малко по-особена ситуация. Действието се разгръща като диалог между един обикновен млад мъж от народа и самия Дявол. Защо авторът въвежда точно образа на Дявола, който по принцип е традиционен персонаж в митичните и във фолклорните произведения. Дяволът е всепризнатото олицетворение на злото и главната му роля е да изкушава и да оплита непокварените човешки души, да ги тласка към злото и с това да ги погубва. Тъжно е, че почти винаги - не само в приказките, преданията и разказите, но и в живота дяволът побеждава човека, защото отлично познава най-уязвимите му страни. Младежът от
„Приказка за стълбата" притежава всички онези качества, които Дяволът иска да поквари: добро и чисто сърце, вярва в победата на правдата и готовност да помогне на страдащите. Един срещу друг се изправят носителят на Доброто и геният на Злото.
Показателен е още първият въпрос на Дявола: „Кой си ти?", тъй като от него започва всичко, което по-нататък ще се окаже решаващо за съдбата на героя. Силно емоционален, напрегнат и драматичен е фонът, на който се развива действието. „Сивите тълпи" представят много точно жертвите на мизерията: „...идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната погребална песен. " Образът на стареца и на босоногото момиченце - често срещани и в други творби на Смирненски, са символ на трогателна безпомощност и безсилие пред социалното зло. Това, което подтиква младия човек да отдаде всичко свое, всичко човешко у себе си, е гневът, породен от невъзможността да сложи край на мизерията и болестите, да помогне и да извоюва щастие за всички свои братя по съдба. И момъкът отговаря на въпроса на Дявола без колебание: „Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя!"
Разбирайки, че юношата ще бъде „лесна жертва" на съблазните му, защото е готов чистосърдечно и всеотдайно да помогне на страдащите - без значение на каква цена: „ Но аз съм готов да сложа главата си.", Дяволът започва своята коварна и хитра игра. Отначало той пристъпва предпазливо, започвайки от отнемането на неща, без които човек все пак би могъл да съществува. Първо иска да му отнеме слуха. Момчето с удоволствие се съгласява, за да не чува „никога нищо". Но Дяволът всъщност само подменя неговия слух. С него момъкът вече не чува стенанията на своите братя, а техния вечен и безгрижен смях. Той постепенно се успокоява, тъй като му се струва, че надаващите дотогава „яростни викове" тълпи изведнъж запяват „ весело и безгрижно". Гневът, жаждата за отмъщение и наивната мисъл, че по този начин помага на ближните си, ангажират до такава степен разума на момъка, че той не осъзнава какво всъщност става с него. Той бърза да се изкачи на върха на стълбата и продал вече слуха си, трябва да се лиши и от очите си, макар че няма да може да вижда „нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя". Стъпка по стъпка героят се отдалечава от първоначалните си възгледи и намерения, без да съзнава, че върши предателство, а не подвиг.
С всяко ново стъпало нагоре по стълбата на живота „откупът", който иска Дяволът, става все по-голям и все по-ограбващ същността на юношата. Преминал и поредните три стъпала, младежът се учудва: „А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!..." Интересен е начинът, по който злият демон погубва душата му. Той не я взема цялата наведнъж, а я разпокъсва парче по парче, оставяйки у своята жертва убеждението, че прави всичко в името на Доброто. Последната цена обаче, която момъкът трябва да заплати, е най-висока-той трябва да даде двоен откуп - да продаде на Дявола сърцето и паметта си, за да продължи към върха на стълбата, където трябва да се разправи с виновниците за страданията на своите нещастни и бедни събратя, „които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици". Какво е обаче човекът, останал без сърце и без памет? Ако той не може да изпитва никакви чувства и ако не може да съхрани скъпи и красиви спомени от живота си, то какъв човек тогава ще бъде! Гневът, който момъкът носи в сърцето си, и мисълта за заслуженото отмъщение спрямо злодеите все още не са притъпени напълно: „Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!" Вътрешният глас му подсказва да не се поддава на Дявола: „Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми вземаш всичко човешко." Жестоко или не, но и в този разказ злият гений отново успява да изкуши и да погуби още една душа, при това служейки си с нейните стремления и разбирания за възмездие и справедливост.
В крайна сметка юношата пристига там, където иска - изкачва се до върха на стълбата, разделяща дрипльовците от принцовете, но давайки най-ценното от себе си, той получава своето наказание, без дори да го осъзнава - става като тези, срещу които е искал да се бори. Най-лошото, което може да се случи на човек, е да стане такъв, каквито са враговете му, и да изневери на себе си, изпълнен със самочувствието, че е реализирал своята мисия на спасител на страдащите. След дяволската намеса, от „плебей по рождение" момъкът се смята за „принц по рождение" и гледа на света с други очи, с други сетива и с подменена душа. Сега негови братя са не „всички дрипльовци", а „всички богове". Той предава не само интересите, очакванията и съдбата на собствените си братя, но извършва и предателство спрямо самия себе си.
И когато Дяволът отново задава своя въпрос: „Кой си ти?", този път момъкът с новопридобито самочувствие заявява: „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!" Възловият въпрос за самоидентичността наличността, зададен в началото и в края на сатирата, очертава пътя от чистите помисли към моралното падение. Той предопределя трагедията на момъка, воден наивно от благородните си идеали и оставил се да бъде жестоко излъган. Продажбата на душата и настъпилата в резултат на това промяна у него, неизбежно го води до жалкото предателство спрямо ближните. Мотивът за предателството е доказан и потвърден, а този за братството - отречен, защото умира заедно с душата на дрипавия младеж, станал неразделна част от своите врагове.
Притчата „Приказка за стълбата" ни учи, че каквато и да е нашата цел, колкото и да ни се струва, че тя е достойна и благородна, не трябва да забравяме средствата за нейното постигане и не трябва да погубваме себе си с компромиси в нейно име. Нищо на света не е по-скъпо от човешката душа и от нейната способност да реагира адекватно на доброто и злото, стига човек сам да не изгуби този дар. Стълбата по която се изкачва така решително юношата на Смирненски, е стълбата на живот, и на избора в него. Тя е поставена да води „нагоре", но ако човек не може да разкрие козните на Дявола, всъщност тя дърпа на долу, към дълбините на човешкото падение и егоизъм.
@bgmateriali.com
