Христо Димитров Измирлиев е роден през 1898 г. в Кукуш. Първоначално учи в родния си град, а в периода 1908 – 1910 г. продължава образованието си в София, където се премества по здравословни причини и живее в дома на дядо си по майчина линия – отец Атанас Кръстев. Там малкият Христо попада в една културна среда, която му дава възможност да разгърне литературните си интереси и да се запознае лично с такива класици на художественото слово като Елин Пелин и Пенчо Славейков.
През 1913 г., след избухването на Междусъюзническата война, заедно с хиляди българи семейството на Смирненски напуска опожарения Кукуш. След като се установява окончателно в София, Христо се записва в строителния отдел на Техническото училище, а впоследствие постъпва във Военното училище. Семейството му живее мизерно в крайните градски квартали, поради което бъдещият поет често работи като продавач на вестници, като писар, земемер или репортер.
Още с първите си стихотворения Смирненски се проявява като блестящ хуморист. Зрялото му творчество разглежда темите за бедността на хората от крайните градски квартали и за революцията като спасение от света на злото. Особено вълнуващи в неговата поезия са образите на рано позналите страданието „деца на града“ („Братчетата на Гаврош“, „Юноша“, „Жълтата гостенка“, „Цветарка“, „Старият музикант“). Смирненски пише като на шега, на един дъх, пише навсякъде – в сладкарницата, в трамвая, в някоя печатница. Пише, за да забавлява, но и за да отправи своето послание към хората, да влезе в сърцата им, да ги подтикне към действие и промяна.
Поетът умира от туберкулоза (болестта на бедните) през 1923 г., ненавършил 25 години.