ХРИСТО ФОТЕВ – „КОЛКО СИ ХУБАВА!“
(Анализ)
1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ЛЮБОВТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО „КОЛКО СИ ХУБАВА!“
Стихотворението „Колко си хубава!“ е включено в стихосбирката „Сантиментални посвещения“, съдържаща и други творби, посветени на реални личности от живота на поета. Самото то носи посвещението „На М. К.“, подсказващо, че събеседникът, към когото се обръща лирическият герой, е реална личност. Елементи от конкретния житейски повод за написването откриваме и в текста на творбата. В същото време читателят се среща не с разказ за някаква действителна житейска ситуация, а с едно пределно изчистено и универсално емоционално преживяване, навлизащо в самата същност на любовното чувство. Проблемът при стихотворението „Колко си хубава!“ е поставен от въпроса: А с кой точно аспект на любовното преживяване ни приобщава то?
Голяма част от читателите и тълкувателите на творбата, увлечени от силата на повтарящия се рефрен „Колко си хубава! Господи, колко си хубава!“, са склонни да възприемат творбата като своеобразно екстазно изживяване на любовното чувство. Често стихотворението е сравнявано с някои от най-известните образци на световната поезия, като се започне от библейската книга „Песен на Песните“ и древногръцката любовна лирика, мине се през средновековните похвални слова и се стигне до някои от най-известните образци на съвременната литература. С други думи, стихотворението се чете като поредния славослов на любовта, красотата и жената.
Ако обаче се опитаме да влезем в кожата на лирическия герой и да преживеем неговите емоции, какъвто е основният начин за въздействие на лириката, ще установим, че става дума за драматичното преживяване на една невъзможна любов. Героят се раздвоява между изключително силното привличане, което изпитва към своята любима, и усещането, че любовта им не може да се реализира. На практика той се готви да се раздели с обекта на своите чувства. Как иначе да си обясним призива му тя да съхрани красотата си, да не я разрушава с вредни навици или лоши чувства? А не на последно място, как да тълкуваме емоционалния му призив да продължава да го обича, вместо да се измъчва или да се щади? Героят разбира, че неговата любима ще се почувства наранена от неговото отдръпване и може да го намрази („Повярвай ми завинаги – и никога / ти няма да си глупава – обичай ме! / И да си зла – обичай ме! / Обичай ме!“). Затова той иска да я предпази от негативните чувства, за да си остане тя достойна за любовта му, макар тази любов да е невъзможна. В края на неговото обръщение към жената тази невъзможност е показана директно: „Как искам да те задържа завинаги. / Да те обичам винаги – / завинаги. / И колко ми е невъзможно…“ А защо му е невъзможно? Ето това е основният въпрос, който стихотворението поставя. Той е и в основата на конфликта, около който творбата се изгражда.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „КОЛКО СИ ХУБАВА!“
За разлика от Дебеляновата елегия „Аз искам да те помня все така“, в която раздялата на влюбените е предизвикана от външни фактори – съдбата, болестта, враждебния град, смъртта, противоречието в „Колко си хубава!“ се корени изцяло в душата на лирическия герой. Той е този, за когото е невъзможно любовта да се осъществи истински. Тук е мястото да припомним кои бяха трите основни елемента на любовното чувство – близост, страст и задължение. Близост и страст несъмнено има. Те се проявяват в непрестанно повтарящия се рефрен „Колко си хубава! Господи, колко си хубава!“ Лирическият герой не може да се откъсне от привличането, което жената оказва върху него. Това привличане е на единия полюс на неговите чувства и сериозно затруднява вземането на съдбовното решение. На другия полюс обаче е неговото усещане, че не може да поеме задължението, което една истинска любов изисква. Това усещане го кара да се дистанцира, да се отдръпва, да бяга от любовта. Лирическият герой знае, че истинската любов не може да остане само до близостта и страстта, разпалвани от красотата на любимата. Те го карат да я желае силно, и му пречат да се откаже от нея. Но той е и достатъчно морална и отговорна личност, за да осъзнава, че близостта и страстта не са достатъчни. Трябва да се поемат и задължения. А той не е готов за тях. Това е същината на конфликта, който в стихотворението така и не намира решение. То започва и завършва по един и същи начин – със славослов на красотата и привличането. Но докато в началото този рефрен звучи като израз на възхищение и радост, с всяко следващо повторение той се зарежда с един нарастващ драматизъм, за да прозвучи накрая като изречено с болка сбогуване. Сбогуване, заредено с огромна благодарност, че тази любов се е случила, но и със съзнанието, че е невъзможна.
3. ГЕРОИТЕ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО „КОЛКО СИ ХУБАВА!“ КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
Всяко любовно преживяване е драма за двама. Всеки от тях влиза в любовта с цялостната си личност, с ценностите си, с желанията си, с позициите си. Единственият щастлив изход от тази драма е в хармонизирането на всичко това и превръщането на двамата в едно цяло. Или както се изразява Платон – човекът да намери своята загубена половина. И тук не става дума за уеднаквяване и обезличаване, а именно за хармонизиране, за взаимно допълване и обогатяване. Но за да се случи това, участниците в тази драма трябва да играят по правилата на нейната драматургия. И разбира се, да се окажат достойни един за друг. В този смисъл от това какъв човек е всеки от тях, зависи в края на краищата дали любовното сливане ще се осъществи. Затова е много важно да разберем как в стихотворението са представени двамата герои.
Основното качество на жената, което стихотворението изтъква, е нейната красота. В едно стихотворение от 55 стиха определението „хубава“ се повтаря цели 18 пъти! Жената е хубава не само като цяло, но и във всяка от своите части – ръцете, нозете, очите, косите. Тя е хубава не изобщо, а в най-различни житейски ситуации – на улицата, по стълбите, с дрехи и без дрехи, в стаята, в тъмното, с гребена… Тя е хубава не само за любимия, но и за хората, за себе си, за прозорците… Нейната красота е абсолютна и обективна, тя не зависи от желанието за притежание или от самото притежание. Именно в тази абсолютност и обективност е голямата сила на красотата, нейната основна ценност. Затова лирическият герой заклева любимата си да направи всичко, за да задържи красотата си, да не я погубва, без разлика дали тя ще бъде с него, или не.
За да бъде съвършен обаче образът на любимата, красотата, колкото и да е ценна, не е достатъчна. Нужни са и други човешки качества – доброта, готовност да прощава и разбира, способност да изненадва и да предизвиква изумление. Но най-важното е – да може да обича. Да обича при всички обстоятелства, дори когато любовта е останала безответна, дори когато са я наранили… Защото именно любовта е онова качество, което е равнозначно на красотата по своята абсолютност. Затова лирическият герой наред с пожеланията към любимата да съхранява красотата си с всички средства, я призовава да запази любовта в сърцето си. Защото само любовта може да победи злобата, разрушаваща човешкия свят – „И да си зла – обичай ме!“.
Последната дума на стихотворението обаче не е „хубава“, а „истинска“. Истината се оказва най-важното качество на любимата. Защото и красотата, и любовта може да се окажат фалшиви, измислени, въображаеми. Съвременният свят, съзнавайки значението на красотата и любовта за благополучието на своя притежател, е създал цели индустрии, които да ги създават и внушават. Затова именно истинността на любимата е нейното най-ценно качество, усилващо до максимално възможната степен както благодарността на лирическия герой, така и неговото съжаление.
Тук стигаме до централната фигура в стихотворението – раздвоения между любовта и съжалението влюбен мъж. Неговата важност идва не от факта, че ние виждаме ситуацията през неговите очи, а от това, че любовната драма се разиграва в неговата душа. Любимата, колкото и да е прекрасна, обичаща и истинска, е все пак само обект за чувствата на героя. Неговата драма е тази, която по някакъв начин ще обогати и задълбочи нашето разбиране на това сложно, противоречиво и трагично по същността си чувство, ще ни помогне да научим още един урок от изкуството да обичаме. Този образ е важен и заради своята многоплановост.
От една страна, лирическият герой се представя в смущаваща светлина. Що за човек е този, който е в състояние да изпита толкова голяма близост и страст, но е неспособен да поеме задължение? Въпросът е напълно правомерен. Тази липса не може да бъде оправдана с нищо. От друга страна обаче, човекът, който е в състояние да осъзнае своя недостатък, да го признае, да изпита съжаление и да се разкае, заслужава уважение. Този човек не подхожда лековато към любовта, за да се окичи с поредното завоевание. Той е способен да обича истински и точно тази му способност го кара да се откаже от любовта си. Освен това той не е егоист, който търси вината извън себе си. Напротив – неговото отношение към любимата се изразява във все по-силно възхищение, любов и доброжелателство. Той е готов да признае вината си, запазвайки цялата дълбочина и всеотдайност на чувствата. В този смисъл неговият образ е истински пример за подражание. Но подражание не външно, а дълбоко и истинско, един проникновен урок по възпитание на чувствата.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО „КОЛКО СИ ХУБАВА!“
Както всяка лирическа творба и стихотворението „Колко си хубава!“ показва света през личното преживяване на героя. Няма разказ за протичащата драма, няма го пластичният образ на външния свят, в който героите живеят и действат. Дори и бегло нарисуваните картини от всекидневието – слизането по стълбите, вървенето по улицата, разресването на косата, при което под гребена хвърчат искри – са знаци, чрез които героят изразява своите чувства. А и няма как да бъде иначе, след като централната тема в стихотворението е именно вътрешната борба, разиграваща се в душата на героя.
Тази борба също не е показана пряко, а единствено чрез лирическата композиция. Безкрайните повторения на рефрена за красотата на любимата, връщането в спомените, съхранили знакови мигове от съвместния живот, са само средство, с което творбата показва люшкането на лирическия герой между двата емоционални полюса – решението за раздяла и непрекъснато възобновяващото се привличане и страст, които споменът предизвиква. Това е свят мозайка, в който контрастно се редуват тъмните тонове на съдбоносните решения и светлите тонове на възхищението, радостта и привличането. А кръгово-повторителната композиция на творбата не дава категоричен отговор за това как е приключило това емоционално мятане между крайностите. То е показано като един вечен кръговрат, като универсален проблем, като общочовешки въпрос. Така стихотворението успява да надрасне своя житейски повод, в който историята е намерила някакво разрешение – добро или лошо, и да се издигне до един обобщаващ символ. Символ на сложността, многоизмерността и противоречивостта на любовта.
5. СТИХОТВОРЕНИЕТО „КОЛКО СИ ХУБАВА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ
Както вече на няколко пъти подчертахме, стихотворението „Колко си хубава!“ не изгражда своето въздействие чрез посочване на престижен пример за следване. Да, в него красотата, любовта и истината са показани като абсолют, заслужаващ единствено и само възхищение и преклонение. Но по-важното е, че стихотворението, прекарвайки ни през изпитанията на една любовна драма, ни показва в какво се състои дълбочината на истинската любов. Показва ни нейната многопластовост, понякога драматизъм и дори трагизъм. По този начин ни дава възможност да овладеем един много важен урок в изкуството да обичаме – трябва да сме пределно честни, отдадени и отговорни в любовта. Да се стремим да превърнем близостта и страстта в истинска човешка връзка, а ако не можем – да си го признаем честно и да сме готови да понесем последиците. Но и да изпитваме благодарност и преклонение към този, който ни е дарил с възможността да изпитаме това възвисяващо чувство, което наричаме любов. Ако научим този урок, може би ще станем малко по-добри хора.
Източник: „Диоген“
@bgmateriali.com
