Любен Каравелов
Хубава си, моя горо…

   Хубава си, моя горо,
       миришеш на младост,
   но вселяваш в сърцата ни
       само скръб и жалост:

   който веднъж те погледне,
       той вечно жалее,
   че не може под твоите
       сенки да изтлее,

   а комуто стане нужда
       веч да те остави,
   той не може, дорде е жив,
       да те заборави.

   Хубава си, моя горо,
       миришеш на младост,
   но вселяваш в сърцата ни
       само скръб и жалост,

   твойте буки и дъбове,
       твойте шуми гъсти
   и цветята, и водите,
       агнетата тлъсти,

   и божурът, и тревите,
       и твойта прохлада,
   всичко, казвам, понякогаш
       като куршум пада

   на сърцето, което е
       всякогаш готово
   да поплаче, кога види
       в природата ново,

   кога види как пролетта
       старостта изпраща
   и под студът, и под снегьт
       живот се захваща.