Павел Вежинов насочва творческия си интерес предимно към проблемите, които имат екзистенциално значение за човека и неговия земен свят.
Разказите от сборника му „Сините пеперуди” част, от който е и „В един есенен ден по шосето”, са с фантастични сюжети. Те въвеждат читателя в нетипично художествено пространство, използвано от автора за разгръщането на значими (философски проблеми, каквито са познанието за света, истинността на битието или измеренията на хуманното начало в човешката съдба.
Разказът „В един есенен ден по шосето” ангажира читателското съзнание с винаги актуалната тема за потребността от хармония между разум и чувства като израз на една хуманна позиция относно смисъла на земното човешко съществуване. Повествователното начало на разказа поставя особено важни нравствено-философски и общочовешки проблеми за живота и смъртта, смисъла на преживяното и човешките усилия ведно битие, което няма ясно определена цел. Границата между живота и смъртта неизбежно става повод за преоценка на земния път на човека. В композицията на творбата срещата с приятеля в болницата е повествователно начало и край на сюжетното действие. В събитийно отношение тя е показателна за явната промяна, настъпила не само в състоянието на безнадеждно болния, но и в мисленето на земния и извънземния индивид като основни персонажи. Въпросите за пълноценната човешка екзистенция, а не за нейното безсмислено изживяване, не вълнуват единствено безнадеждно болния. Това са вечните въпроси, пред които човекът неизменно се изправя и търси настоятелно отговор. И когато не го намира, естествено достига до отчаяние или примирение със земната си участ: „Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо."
Тази житейска философия изключва обаче смисъла на протичащото време, изпълнено с човешки преживявания, означени с логиката на разума или с чувствата. Състраданието е не само общоприета етична норма, то е човешка потребност. Всичко, което се случва в отрязъка от време, определен за човека като земен живот, не може да не носи стойностен смисъл. В разказа целенасочено се примесват чувствата и разумът. След разговора с безнадеждно болния приятел разказвачът споделя, че излиза навън „с душа, натежала от болнични миризми и тревоги". На фона на есенната буря, съответстваща точно на настроението му, той навлиза в своя мисловен свят, търсещ отговор на философски по вътрешната си същност въпроси какви са измеренията на разумното и правилното и доколко „разумна" е антилогиката на безумието. Опитвайки се да разбере онова, което става в душата на приятеля, човекът търси своя отговор - какво значи да се примириш със смъртта и дали не е безумие „ всичко, което вършим в своето съществуване". Достигането до ясен отговор предполага дълъг и нелек път. В метафоричен план такъв е пътят, който предстои да измине разказвачът в „един есенен ден по шосето", без да бърза, изчаквайки бурята да утихне и да се отвори „малко прозорче" в гъстата маса на облаците. В описанието на природната картина личи преход от потискащото, напрегнато настроение („къси нервни вихрушки", капки „като летящи куршуми", „черна искряща вода") към проясняването на хоризонта („розовината още повече се засили"). Не случайно в този момент става срещата с непознатия, който по-късно като събеседник ще даде нова светлина в представите на земния човек за света и Вселената, за разума и чувствата.
В диалога между писателя и неговия спътник се обсъждат екзистенциални, принципни проблеми, отнасящи се до битието, природата и духовните измерения. Когато става дума за лова като страст, пътникът с вид на уморен възрастен човек отбелязва сякаш без укор, но ясно и точно че така „в края на краищата изчезва някакво живо същество". После обобщава, че „доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне". Понятието за добро и зло винаги е било спорно, но тук това е представено определено в нравствено-етичен и философски смисъл - това, което за една част от човечеството е нормално и допустимо, не може да бъде прието от другите по същия начин.
Павел Вежинов представя своя събеседник в процеса на разпознаването му като пришълец от друга планета, който има твърде високи познания и непознати за нас умения. Той сякаш се появява от нищото и в края на разказа изчезва без следа. Външният му вид е само илюзия. Самият той признава: „ Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация." Може би неугледната външност („груб, износен панталон", „мръсна полупразна раница"; фигурата му - „суха, раменете охлузени", с мършава шия) насочва към извода, че не показното е важно, а качествата, които притежава даден индивид в резултат на усвоените познания и развит интелект. Използването на антигравитационните сили, когато колата полита към пропастта, не е просто демонстрация на „факирска шмекерия". Това е нагледен пример за направляването на енергиите, както и за еволюцията на разума. Пътникът в колата заявява уверено: „Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях..." Същевременно с думите си се разграничава от човешките същества. За него станалото на пътя е „нормално и истинско", докато за водача на колата „не съществува токово явление", тъй като за това „са нужни огромни енергии".
Проблемът за съществуването на човека придобива задълбочен нравствено-философски аспект в по-нататъшния разговор. Тезата на непознатия е, че „безсмъртието на съзнанието не е проблем в съществуващата и възможната природа". Според него, проблемът е в самото съществуване. Астронавтът насърчава логиката в мисленето на човека. Следва стриктно инструкциите, които са му дадени. Всичко в този странен индивид изглежда подчинено на разума, от който се ръководи. Според неговото признание, той няма право на чувства и съпричастие. Възприема се само като „обикновен наблюдател и безпристрастен информатор за своята цивилизация". Извънземният пришълец изглежда напълно уверен в своите познания: „... във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно." Способността му да прокара ръката си през твърдата материя впечатлява силно земния жител, макар че за астронавта това е нещо естествено. Той подчертава, че от материята може да се направи всичко. Невероятни са възможностите и знанията на този представител на звездните светове. Неговите обяснения дават отговор на голяма част от важните въпроси, на които човечеството не намира отговор - за енергиите, материята или съзнанието. Интересна е тезата, която се съдържа в твърдението му, че не всяко съзнание има качествата на земното съзнание. С това се обясняват неосъществените контакти с други галактики, но се насочва вниманието и към твърдението на човека, че по-нисшите от него земни същества нямат съзнание. Така се оформя проблемът за нравствената същност на земната и извънземната цивилизация. Според логиката на пришълеца, една друга цивилизация, колкото и да е високо развита, не бива да се намесва в решаването на земните проблеми: „Вие сами трябва да постигнете своите знания. И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?” Той се ръководи от една нравствена същност, в която „има много повече разум и по-малко чувства". Аргументите му наистина са разумни: „Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа." Позицията на земния човек, изразена от писателя, е повече емоционална. В нея ясно личи безсилието на земните жители да се справят с насилието, страданията или неизлечимите болести. В думите му се съдържа зов за помощ и съпричастие: „... виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето незнание. И в същото време навярно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо." Представата на човека е, че щом една цивилизация е по-съвършена, то и нравственото й чувство трябва да бъде много по-съвършено.
Срещата между земния и извънземния индивид явно е породила взаимно благотворно въздействие. Въпреки своята позиция за ненамеса в земните проблеми, астронавтът спасява колата от пропастта, проявява интерес към проблемите на хората и в крайна сметка спасява и безнадеждно болния приятел на разказвача. Безспорно, безчувственият космически разум се е поддал на чувствата и е проявил качества, характерни за човешките същества. Същевременно обаче и човекът разширява своето съзнание и познанията си за Вселената и за другите създания на Земята. Осъзнава още веднъж колко „неизмерно красив е светът, в който живеем".
Според идеята на писателя, в един истински хуманен свят чувствата и разумът трябва да бъдат в хармония. Единствено съхраняването на хуманното начало може да противодейства на смъртта и на безсмисленото земно съществуване. В своя разказ „В един есенен ден по шосето” Павел Вежинов подчертава чрез своя литературен герой, че значимите истини за живота отдавна са известни на хората, но явно е настъпило време те да застанат в центъра на вниманието, за да не загине прекрасният човешки свят, който има нужда от отзивчивост и добронамереност към всички житейски проблеми на Земята. Само така може да се преодолее настъпването на една студена „зима" в човешките отношения.
@bgmateriali.com