ЦЕННОСТТА НА СМЪРТТА В ИМЕТО НА ИДЕАЛА
Когато говори за „До моето първо либе“, критикът Боян Пенев отбелязва, че за Ботев смъртта е най-красив образ, най-светла мечта, в която се сливат всичките му устреми и воля за вечна младост и красота. Възможна ли е такава ситуация, в която смъртта да е по-важна от живота? И не е ли това израз на някаква лудост, на някаква мания?
Достатъчно е обаче да си припомним смъртта на Христос, залегнала като основополагаща ценност на нашата цивилизация, за да установим, че има моменти от човешкото съществуване, когато смъртта, приета в името на някакъв абсолютен идеал, може да се окаже наистина по-важна от живота. Както знаем, целият живот и цялото творчество на Христо Ботев представляват служене именно на такъв един идеал, който в онзи момент се е наричал свобода за отечеството. Умирайки, човек доказва както на себе си, така и на другите, че идеалът е по-важен от самия него и си заслужава да бъде следван.
Ако си представим ситуацията от последните години на Възраждането, ще установим, че българският народ вече е узрял за свободата. Но за да влезе в семейството на модерните европейски нации, той трябва да извоюва политическа независимост и възможност да се развива самостоятелно в духа на модерните ценности на свободата, равенството, братството и разума, което е невъзможно в рамките на прогнилата Османска империя, дълбоко затънала в блатото на феодализма и Средновековието, въпреки всички опити да бъде реформирана и модернизирана. Затова и желанието за постигане на свобода е толкова силно.
Как обаче да се случи това? За постигане на желаната цел има две възможности. Едната е организиране на въоръжена борба, която да увлече целия народ, той да въстане и да се освободи от политическото робство. Това е целта, преследвана най-напред от Раковски, а след това и от Левски. Този път изглежда най-достоен и най-правилен, защото няма да постави България в зависимост от чужди сили. Другият път е да се покаже на света, че на Балканския полуостров живее един забравен християнски народ, системно и варварски унижаван от чужда власт. Народ, който заслужава да получи възможност за самостоятелно развитие. А тази възможност може да му се даде от великите сили, които да принудят Турция да даде независимост на българите.
Колкото и да са противоположни като начини за постигане на целта, има нещо, което обединява тези два пътя. И това е красноречивото доказателство, че българският народ повече не може да живее така. Това доказателство трябва да се даде от героите – онези, които с въоръжена борба ще увлекат със своя пример цялото население и българският народ ще се вдигне като един за извоюване на свободата си. А ако се наложи да се тръгне по другия път – героичното доказателство трябва да послужи като основание на световната общественост да приеме като свои интересите на българския народ. И в двата случая обаче се налага някой „да си сложи главата в торбата“ и да приеме смъртта в името на висшия идеал.
Ботев много ясно е съзнавал тази необходимост. През 1871 г. в основания от него вестник „Дума на българските емигранти“ той публикува статията „Петрушан“, написана по повод тригодишнината от гибел на четата, предвождана от Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и стихотворението „До моето първо либе“. Идеята, обединяваща тези две творби, е ценността на смъртта в името на идеала. При това става дума не за смърт, застигнала героя при изпълнението на някаква конкретна военна задача. Не, става дума за смърт, която е ценност сама по себе си. „Ние си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте живи!“ – това са думите, които Ботев влага в устата на своите герои. Целта е да умреш в името на отечеството.
Както е известно, самият Ботев остана верен на това свое убеждение и в реалния си живот, а не само като публицист и поет. Нещо повече – изследванията на историците показват, че предприетата от него саможертвена акция по завземането на кораба „Радецки“ и последвалата гибел на цялата чета са се оказали най-силният аргумент за европейското обществено мнение да се вдигне в защита на българите. А това, както е известно, само две години по-късно донася така желаното освобождение.
За да се случи това обаче, не е достатъчно просто да умреш. Нужно е тази смърт да се възприеме в един символичен смисъл, да се разчете като повторение на Христовата саможертва, за да пробуди в сърцата на всички християни онази съпричастност, която е нужна за предприемане на решителни действия. Във втората половина на 19. век, когато почти навсякъде в Европа кипи борба за национално самоопределение и освобождение, подобни жестове са обичайна практика. Днес ние възприемаме подражанието като безсилие да измислиш нещо оригинално. В традиционната култура обаче да последваш престижния пример означава да влезеш в числото на светците, пожертвали живота си в името на своя Бог. А този Бог през 19. век навсякъде из Европа се нарича отечество.
Статията „Петрушан“ дава убедително доказателство, че Ботев е предприел точно такава стъпка. Говорейки за саможертвата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, той я сравнява със смъртта на италианския революционер Карло Пизакане, чийто подвиг е възпят от сподвижника на Гарибалди Луиджи Меркантини. Няколко стиха от творбата на Меркантини Ботев е поставил като епиграф на статията си. А когато пет години по-късно сам предприема подобен саможертвен жест, той почти дословно повтаря подвига на Пизакане, описан в стихотворението на Меркантини. По този начин успява да покаже на цяла просветена Европа, че става дума не за някакъв разбойнически акт, а за смърт, принесена в името на един висш идеал.
Това е контекстът, в който възниква и функционира стихотворението „До моето първо либе“, така озадачило Боян Пенев с обсебеността на Ботев от смъртта.
Източник: издателство "Диоген"
@bgmateriali.com
