Неприкрита носталгия и топло родолюбиво чувство създава неповторимата българска атмосфера в изключителната по своята художествена пластичност „галерия от типове и нрави български в турско Време" на повестта „Чичовци” от Иван Вазов. Миналото оживява и авторът потъва в свят, колкото колоритен и смешен, толкова и абсурден в битовата си изолираност от света. Годината е 1868 - време на тайни помисли за свобода и явни, открито заявени бунтовни пориви. Мястото на действие е Сопот - родният град на Вазов. В Балкана бродят четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. Свободолюбивият дух на епохата изпълва с радостно оживление душите на Вазовите съграждани - главни действащи лица в повестта „Чичовци”. Те са озарени от надежда. Спорят по „възточний въпрос'' и чакат свободата. Не могат да воюват за нея, но с особен трепет я очакват. Всеки носи в себе си усещането за настъпващ празник. Такава е атмосферата и в черковния храм,събрал за утринна неделна литургия пъстрото общество на „чичовците" в първа глава на повестта: „Утринното лятно слънце изкокна високо над Стара планина. Потоци от зари минуваха през търкалястите решетчени прозорци на черквата. Храмът беше пълен с богомолци, над които се вееха облаци дим от кандилницата на поп Ставря... Хаджи Атанасия... допяваше новото „достойно есть", глас пети. Звънливи гласове на ученици... държаха обикновеното исо... първенците... умилително слушаха... и приглашаха тихичко."
Атмосферата е празнична. Настроението - ведро и приповдигнато. Радостно оживление изпълва пространството на храма. Чуват се иронични подмятания и хапливи забележки: „- Виж тоя дрът пинтия - вариклечко, за две пари свещи запали, а митани до земята прави, митаните са без пари..." Погледите се срещат, разбират се, лицата грейват от светлина, разцъфват усмивки. Обществото на малкия подбалкански градец е обхванато от празничната еуфория на очаквано щастие. Оживлението е всеобщо, а радостта - споделена. Вазов пластично извайва картината на своя възкръснал спомен. Изплувал от миналото, той става жив и реален. Сред събраните в черквата сякаш е и самият автор. Попаднал в атмосферата на чисто български бит и взаимоотношения, познати от детството и юношеството в родния Сопот, Вазов става част от шумното множество. Накъдето и да обърне поглед, той вижда познати лица. Тук са Хаджи Димо, чорбаджи Петракия, Котю Джамбазът, но и достопочтените калугерици – госпожа Нимфидора, Евдокия и Соломония, защото действието вече е пренесено в друга среда и се развива в женския метох. Бързо се сменят художествените пространства. От метоха цялото пъстро „общество" на „чичовците" се отправя към женското училище. Вазов не бърза да извести събитието, избрано за художествена завръзка на повествователното действие. В една от стаите общинските първенци заседават: „Скоро из целия град се разчу, че избрали епитропите и между тях Варлаам Копринарката и Ивана Селямсъзът. Тая новина причини голямо учудване, защото всичкият свят знаеше, че те не можеха да се видят по причина на една стара разпра за капчук, завещана от бащите им."
Главните действащи лица – Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът, са носители на конфликтния сблъсък между два типа български нрави. Основно място на действието става Джаковото кафене или както казва Вазов - „малкия парламент" на чичовското общество. То е основателно развълнувано не само от „вьзточния въпрос" и очакваната с нетърпение от тях битка между турци и московци, но и от странния обрат в избора на епитропи.
Душите на Вазовите „чичовци" еднакво се вълнуват от историческия „полъх" на времето, достигнал до тях като тайно съзаклятие за бунт, както и от дребните битови недоразумения във всекидневието на градеца. Тази странна „среща” на контрастите, пресечна точка на високото и ниското в художественото изображение на образите, ражда смеха и добронамерената ирония на автора. Вазов осмива героите си, отрича ги с ироничен присмех заради дребнавостта на човешките им нрави с цялата сила на родолюбивото си чувство към тях. Те са част от общата „картина" на „българското време" в последното десетилетие на робството (1868-1878 г.), вписани в нея с портретния щрих на типовите характеристики на българския си нрав. Вазов още с жанровото определение на художествените си намерения: „галерия от типове и нрави български", поставя акцент върху портретното представяне на героите си. За всеки тип български нрав, въплътен в колоритните образи на „чичовците", авторът извайва индивидуална портретна рамка. За двама от „най-видните" представители на чичовския нрав Вазов пише: „Нямаше нищо по-добродушно от физиономията на Хаджи Смиона. Глава длъгнеста и сплескана на ушите; лице сухичко, мьршавичко и безобидно; поглед безстрастен, глуповат и вечно усмихнат."; „Иванчо Йотата не е нещо. А человече дребно, сивооко, с четиняста коса и мустаци, с исполински нос и с голямо честолюбие." Пряката портретна характеристика детерминира, отделя образите един от друг, прави ги независими и проявяващи типичното и същностното, което носят. Същевременно те стават близки, свързани помежду си с българската си принадлежност към време и епоха с високи националноосвободителни цели.
„Чичовците" са в пряк досег с дребното и незначителното в живота, а големият исторически прелом на личната си и общобългарска съдба, който очакват, е някак далеч от тях. И те го приемат като събитие с разтърсваща сила, което ще дойде отвън. Чакат го с любопитство, дори с нетърпение, и се радват, че ще бъдат свидетели на сбъдналата се многовековна мечта на българина. „Чичовците" са наблюдатели на националния освободителен копнеж, „отстрани" - дистанцирано коментират историческата динамика на времето, в което живеят, но винаги остават в битовата, тясна „рамка" на своя живот. Те са „затворени" в житейското дребнотемие на всекидневието. Не изпитват желание да участват в големите исторически събития на епохата, но с удоволствие ги следят, изказват пристрастни мнения и честолюбиво отстояват позиции.
Политическите „прения" в Джаковото кафене са доказателство за тяхната „активна" роля на наблюдатели и коментатори на времето, като всеки от “чичовците" има самочувствието на най-добър познавач на скритите намерения на великите сили по отношение на „възточний въпрос". Тази политическа претенция ги прави смешни и пародирани „типове на български нрави в турско време". Техните образи са действително само портретни щрихи към „картината" на българското време на освободителни борби, в което извисяват ръст като духовно присъствие апостолите на българската свобода. „Чичовците" са в пародиен контраст с високите измерения на националния дух. Живеят затворено, ограничено. Неслучайно всяка от повествователните глави „рамкира" късове от битова житейска събитийност.
Незначителни случки от живота в малкия подбалкански градец вълнуват Вазовите герои. С лекота прекъсват разгорещените политически спорове, за да проследят с нескрито любопитство минаващите край Джаковото кафене новоизбрани епитропи: „И всичките се навалиха на прозорците, за да гледат.
Селямсъзът наистина се зададе отгоре с риба в ръка, но срещна Неча Вайчинчин и запря, за да му каже нещо... и не видя… Варлаама Копринарката, който отиваше тичешком - за да го изпсува."
Всички са искрено развълнувани от новата „обществена" посока в развитието на отношенията между вечно враждуващите съседи. Те обаче си остават същите, обсебени от битовата свада за капчук, завещана им от бащите и превърнала се от години сякаш в битка за родова „чест" на Копринарката и Селямсъзът. Това е събитието, което внася оживление в монотонния ритъм на скучното им и до болка познато ежедневие. Тихият битов конфликт забавлява всички, весели чичовското общество.
Новоизбраните епитропи участват в повествователното действие не с новата си обществена функция - училищни настоятели, а с нелепото си поведение на враждуващи съседи. Водещ е битовият конфликт, а не сблъсъкът на идеи и личностни позиции. Проявява се не характерът, а човешкият нрав, който е „рамкиран" от битовата ограничена среда. Дори първоизточникът на нестихващата от години свада е забравен. Спорът няма цел. Двамата опоненти се стремят към временно превъзходство в поредната всекидневна битка, която нямат намерение да прекратяват. Тя е част от живота им, тонизира ги по особен начин, макар да прилича на наивна и по детски смешна игра. Те се чувстват значими в дребнавостта на поведението си, което не осъзнават, че е нелепо и жалко. Портретните характеристики на техния нрав са израз на ниските пародирани стойности на характерите им: „Варлаам Копринарката не беше никак развратен човек; той говееше в сряда и в петък, носеше шарени чорапи,... рано си лягаше и ставаше,... не пиеше ни вино, ни тютюн, беше левичар, в черква ходеше редовно, в кафене - рядко..."; „Селямсъзът... цъфтеше от здраве и сила, ...не пропущаше случай да се покаже пред младите булки, кой знае защо, по-стар... Селямсъзът обичаше шума, веселбите и песните." Варлаам Копринарката и Иван Селямсъзът са типове на български нрав, а не художествени образи - носители на български национален характер. Те са част от „картината" на българското самосъзнание, но показват една друга, непозната и пародирана страна в неговата изява. Вазов не скрива отрицателното в „нрава български", но е снизходителен в критиката си. Смехът му е искрен и добронамерен към тези „затворени" в домашно битовите си представи за хода на времето представители на българското общество, които не подозират, че светът е по-различен и функционира с други стойности извън техния бит.
За Тарильомът и Селямсъзът животът има смисъл чрез свадата за капчука. Иванчо Йотата се бори страстно за „правописанието" и най-вече да не бъде изхвърлена „йотата"- тази „красота на граматиката". Хаджи Смион живее със спомените си от пребиваването в Молдовата през 1848-о лето, т. е. две десетилетия преди художественото време на действието в повестта (1868г.). „Чичовците" се вълнуват много повече от случилото се в миналото, отколкото в настоящето. Черковнославянските езикови реформи, за които пледира Иванчо Йотата, също са „културно" наследство от миналото, а самото датиране (1848 г.) на най-светлия период в живота на Хаджи Смион ясно говори, че за героя преживяното някога е по-стойностно и скъпо от случващото се днес. Но има и твърде пристрастни сред посетителите на Джаковото кафене, макар и по чичовски, към актуалните проблеми на времето. Такива са Мирончо и бай Мичо Бейзадето. Макар и до известна степен различни от останалите Вазови герои, те също не правят изключение от общия групов „портрет" на чичовския български нрав. Техният Критерий за съвременност е формиран от миналото и наследената религиозна вяра от предците в библейски чудеса и пророчества. Мичо Бейзадето тълкува Библията в контекста на националната идея за свобода, като е твърдо убеден в неминуемата намеса на „руски генерали": „- Помни ми думата, Мирончо, че на тия хъшове, що са сега в Балкана, войводите им са все руски генерали. Ти недей слуша вестниците... Две и две четири: това е руска работа, сиреч възточний въпрос... сега се повдига. Пророчеството не лъже... „Десятая индикта... и возстанет бран силная от севера... и будут кръвопролития, и пламен, и бедствия великия по всей земле... Горе тебе, о дщер вавилонская" - това е за Цариград, а бран силная- Русия- забележи бай Мичо Бейзадето с важен тон и стана."
Свободата вълнува „чичовците". Те я чакат, макар и да се страхуват да говорят открито за нея. Тя е тяхна тайна, тяхно вътрешно вълнуващо преживяване. Несъзнателно разкриват реалната си дистанцираност от революционните пориви на времето, като назовават свободата - „liberte”. Френската чуждица е „ключ" към тайната в душите на „чичовците". Те са обсебени от магията на свободата, но са зависими от несвободата на нрава си в „турско време". Свободата е красива и страшна за тях. Не могат да говорят открито за нея. Назовават я „ liberte ", защото чуждият лексикален вариант изразява както естествения страх на поробения от векове българин, така и невъзможността на „чичовците" да се изравнят по духовна извисеност с най-достойните примери на българско присъствие в националноосвободителната динамика на времето. „Въздухът трепери", когато г-н Фратю произнася реч за българското „ liberte ", но още по-силно затреперват „чичовците" при вида на появилото се заптие: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberte, o, liberte! Ще дойде време и ти да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранин!...
- Да Живей България! - извика възторжено учител Гатю.
- Даскале, хай на конака с мене, вика те беят! - каза някой груб глас по турски. Всички с ужас се отстраниха пред заптието, което се промъкна между тях."
„Чичовците", макар и докоснати от общите освободителни настроения на епохата, остават затворени в своя малък свят. Той е битово определен, но чужд на националния исторически ход на времето. Те остават в пространствените измерения на своята битова изолация, която ги принизява като човешки присъствия. А тази страна от портретната характеристика на българския им нрав Вазов превръща в основно художествено средство за пародиране на „галерията" от „типове и нрави български в турско време".
В края на повестта всички герои са събрани В Джаковото кафене. Коментират събитията, отново тайно очакват свободата, но и не забравят, че всеки момент може да влезе онбашият:
„... и всред общия вик и глъчка... вратата се отвори и онбашият влезна и седна. Всичките мигом се спотаиха, като сториха темана на турчина... Хаджи Смион... погледна ласкаво онбашият."
@bgmateriali.com
