Отношението на човека към природата е проблемен център на Вазовото творчество. Заедно с Пенчо Славейков Вазов става основоположник на нов поетически вид в следосвобожденската литература – пейзажната лирика. Разбира се, образът на природата присъства и във възрожденската поезия, но не като самостойна, а като подчинена съставка на водещата патриотично-революционна тема (например картината на булята у Ботев кодира представата за революцията). Релацията “творец-природа-общество” е линия, която преминава през цялото творчество на Вазов: от предосвобожденските му сбирки (“Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България” и “Избавление”) до последната му лирическа книга “Люлека ми замириса”. Художествената му концепция за Мирозданието обаче търпи развитие. Първите му лирически книги утвърждават образа на “родната природа” като средство за национална идентификация, а в по-късните му стихотворения природният пейзаж губи националната си определеност и се трансформира в образа на “божествената природа”, т.е. философизира се и става средство не за национално, а за индивидуално изразяване. Следователно в лириката на поета природата има два основни символни модела на изображение.
Ранното поетическо творчество на Вазов полага основната тенденция в пейзажната му тема -–вплитане в природния образ на национално-социални идеи и настроения, т.е. превръщането му в елемент, съграждащ многообразната представа за Родината. Тази линия загатва едно от първите публикувани Вазови стихотворения “Борът”. Тук образът на бора присъства като дискретна патриотична алегория на едно актуално национално желание – жаждата за свобода. Поломеното от жестоката буря титанично дърво е превърнато в символ на чувството за патриотична гордост, историческо величие и национална трагика. Неговото рухване може да се разчете като знак за рухването на Българската държава. Изобщо в предосвобожденското творчество на поета природата е основният изразител или заместител на представата за Отечество, а идеализацията на пейзажа е форма на идеализация на родното. Ето защо България е обрисувана като необятно естетическо пространство, даряващо блага и красоти, което се свързва с митологичната представа за земята-рай. Прави впечатление, че още тук Вазов внася един от основните мотиви на по-късната си пейзажня лирика – мотива за природата-спасение от грозния социален свят. Самото изкачване на планинския връх лирическият герой възприема като освободително движение – то го освобождава от чувството за поробеност и поражда усещане за отмора от унизителния живот, който Вазов свързва с представите за долината и града. Планината се оказва единственото място, в което политически и социално ограбеният човек може да усети свободен духа си. Следователно природата компенсира липсващата основна социална ценност на българина – свободата, а движението нагоре символизира преодоляването на битовата конкретност чрез уединението в планинското пространство, видяно като идеално духовно убежище.
Доказателство за неделимостта на природата от патриотичния образ на Родината е стихотворението “Де е България”. Творбата очертава основните елементи, върху които се гради чувството за национална принадлежност: обща земя, език, историческо минало и вяра. Земята е представена като необятно географско пространство (“горда Стара планина”, “Марица”, “тракийска равнина” и т.н.) с неотразима красота. Митът за тази най-красива и най-богата земя-рай, който утвърждава цялата вързожденска лирика, е основен патриотичен аргумент в апологията на Родината за Вазовия лирически човек, т.е. чувството за национална гордост (“българин да се наричам първа радост е за мене”) се базира върху прелестите на родната природа. Другият елемент за национална идентификация – езикът – е представен като символ на общо страдание и споделена надежда (“дето плачат и се молят се на същия език”), както и на средсво за сплотяване на народа чрез общата вяра.
Важна роля в конципирането на Родината има и мотивът за нейното велико и трагично историческо минало, разгърнат чрез национални исторически емблеми – Тървоно, Преслав. Обвързан с мотива за родната шир, той превръща Родината в образ-хронотоп – пресечна точка на необятно географско пространство и славно трагично историческо минало. За разлика от Яворовия лирически човек, за когото родната земя е безродно пусто пространство (“повилняла сбир от вълци и кози”, обрасла “с трънак и плевел”), Вазовият се чувства свързан с нея като с пъпна връв, възприема я като “майка” и оценява участта си на българин като щастие, с което го е дарила съдбата (“в теб родих се и желая в теб свободен да умра”).
Следосвобожденските сбирки на Вазов доразвиват положените в първите му книги патриотични тенденции в осмислянето на Природата. Те обаче очертават още по-пряко смисловата опозиция “жалка социална действителност-велика природа” (“Гусла”, 1881 г. и “Поля и гори”, 1884 г.), специфичен вариант на глобалната морална антитеза “минало-настояще”. Наблюдава се и линия на дистанциране на лирическия човек от обществения свят и интимно сливане с природата. Тук все още лирическият герой се чувства посредник между своя народ и вечната природа, съхранила спомена за величието на националното минало. В стихотворението “На Ком” старопланинският връх е представен камо безсмъртен свидетел на “мирови преврати”, на величави подвизи на “нашите деди”, т.е. пейзажът се трансформира в споменни исторически образи. Ето защо природата присъства като катализатор на исторически видения с национални и универсални измерения. Гради се внушение, че спомените за миналата слава на българия са възможни само в момент на пълно духовно освобождаване от мирската суета, постижимо единствено сред природата. Следователно и в “На ком” изживяването на природата е форма на изява на национално чувство.
Отчуждението на лирическия човек от нравствената поквара на обществената действителност чрез приобщаване към прекрасния свят на природата разкрива по-директно стихотворението “Отечество любезно” от показателната със своето заглавие сбирка “Поля и гори”. Наистина то въвежда традиционния възрожденски мотив за земята-рай, най-красива и най-природно богава (“Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?”), но успоредно с патоса на патриотичното възхищение се разгръща и сатиричният мотив, център на критико-реалистичните разкази и стихотворения на Вазов. Той е ядро на темата за закърнялото чувство на българина към красотите на родната природа. Тази тема е част от големия философски проблем, който поставят по-късните пейзажни творби на поета – проблема за трагичното разделение и чуждеене на човека от неговата пра-майка. Като блуден син той се е отродил от нейното лоно, изгубил е сетива за нейните “диви красоти”. В “Отечество любезно” поетът схваща това отчуждение като форма на отродяване от отечеството, т.е. естетическото ослепяване на българина към очарованието на българските “поля и гори” е знак не само за кризата на националното му чувство, но за нравствена криза изобщо. Така възвеличаването на неоценената природа се превръща в творбата в основен елемент на Вазовата патриотична стратегия – да изгради чрез художественото познание за българската земя патриотично съзнание у своите читатели. В това отношение Вазов се отъждествява със своя герой дядо Йоцо – единственият българин в следосвобожденските му разкази, който носи духовно зрение за високите стойности на придобитата свобода. В това одико-сатирично стихотворение поетът задава модела на едно идеално, необходимо отношение към Отечеството: съвременниците трябва да отворят сетивата си за красотите на родната природа и да я превърнат в извор на национална гордост. (Изграждането на Родината като географско пространство с точни координати – Дунав, Вардар, Марица – преследва и политическа цел, защото поетът твори във време на борби за признаване на териториалната цялост на разкъсаната от Великите сили България.)
В стихотворението “Към природата” от същата сбирка обаче се разгръща една нова идейна тенденция – гражданско-патриотичната линия започва да се потиска за сметка на философското осмисляне на проблема “човек-природа”. Природният образ вече губи националната си натовареност и се превръща в средство за изразяване не на патриотични, а на лични и общофилософски настроения. Творбата отразява един нов културно-исторически процес, засегнал и лириката на Вазов – обособяване на индивидуалистичното съзнание на българския художествен интелигент от края на ХІХ век – модерния човек, изживяващ драмата на своята трагична разделеност с природата. Израз на новото философско възприемане на Естеството е тезата на Вазов, че човек не трябва да търси само естетическа наслада в своето съзерцание на “божествения храм”, но и да извлича философски поуки. Основно философско прозрение в стихотворението е осъзнатото безсилие на човека да проникне в тайните на Мирозданието. То е проектирано в централната семантична двойка “миг-вечност”. Контрастът изразява Вазовото философско верую: природата е безсмъртна, човешкият живот е преходен; тайните на Мирозданието са заключени за човешкото съзнание. Ето защо поетът идеализира и абсолютизира живота на природата и го представя като алтернатива на жалкото човешко съществуване: тя е непреходна, неизмерима, неподражаема, безвременна и безгранична; той е нищожен (“създание разбито”), обременен с порчни страсти. Тази съпоставка поражда трагичното питане: “Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен: във тебе да живее, от теб да е разлъчен?”). Въпросът очертава трагическите парадокси в човешката съдба – вместо да се извисява чрез красотите на свободната природа човек живее в робство; вместо да се вслушва в нейния чист глас, той се пристрастява към “звъна на железата”, на “среброто”. Тези парадокси утвърждават финалния мотив на стихотворението – за жалката преходност на земния живот. Прави впечатление, че в “Към природата” лирическият човек променя своя духовен статут – не се изживява като медиатор между народ и природа (“На Ком”), а като обикновен простосмъртен, осъден никога да не проникне в природните тайни. Затова се усеща като прашинка в безбрежността на вечната природа. Творбата доутвърждава контрапунктните мотиви на пейзажната му лирика – за величавата хармония на Естеството и за пошлостта на човешкото общество; за отчуждението на човека от лоното на Природата и за възраждащата й сила върху изтерзания човешки дух.
В по-късните му творби, събрани в лирическите цикли “В лоното на Рила”, “Предпролетни солени” и “Звукове”, патриотичният план в обрисовката на природата напълно избледнява – нейното описание става средство за субективно вътрешно изживяване. Сближаването на лирическия аз с нея осигурява постигането на мечтания духовен катарзис. Ето защо, ако другите пейзажни творби разкриват или интеграцията, или отчуждението на човека от Естеството, “В лоното на Рила” бележи тенденцията към пълно осъществяване на лирическия субект с “божествения дом”. “Вечният храм” е разкрит вече не като грандиозно величав свят, пораждащ чувство за нищожност у човека (“Към природата”), а като нежна майка, обгръщаща грижовно своя син. Така Природата и Човекът постигат пълното си духовно единство. Пречистеният лирически герой заживява с чувство за осъществуност на пантеистичния си идеал. Ето защо той възприема планината за истински свой дом – за лоното, от което извира животът и към което се възвръща човекът, за да се влее пак в него. По този начин е преобърната традиционната лирическа представа за убежище – понятието за “дом” се отъждествява не със семейно-родовото пространство, а с дивата прелест на планината. Именно тя е истинското райско убежище – благодатното място без зло и страдание, в което се постига райското блаженство. Единствено в нейното лоно се поражда и чувството за единение на аз-а с Бога (“Молитва в планината”). Така високото пространство се утвърждава във Вазовата поезия като Дом-храм и като изначално майчино лоно. Стихотворението “Молитва в планината” изцяло преобръща възрожденската представа за дома-убежище. Природата се превръща в посредник между човека и Бога. Азът успява да изпита “божието благоволение” и да се възхити от божествената красота на Естеството.
Цикълът “Скитнишки песни” разклива новия тип самоусещане на героя в природата. Чувството на възторг се трансформира в чувство на наслада – азът изпада в особено състояние на блаженство: забравя обществените злини и потъва в незнание, т.е. в нирванно състояние на духа.
В дотук изследваните творби лирическият герой живее или с чувство за трагическа разделеност от природата, или с чувство за духовна свобода и патриотична гордост, формирано в лоното на планинския дом. Той винаги изпитва респект от величието на Мирозданието, описва го като образ извен себе си, като нещо различно и неравностойно в своето величие на жалкия човешки дух. В стихотворението “Във Всемира” обаче са заличени всякакви дистанции между Природата и Човека – лирическият субект се претопява напълно в лирическиа обект. Това сливане придобива физиологични измерения: “и дишам с битието на всемира”, “аз дъхам с нейний дроб”. Творбата внушава усещането на аз-а за живот не сред, а в майката-природа. В своите метафорични превъплъщения лирическият човек се деконструира, защото губи чувството за себе си – не възприема външния свят като различен от своето тяло (“и ставам дух, луча, струя”). Неговата метаморфоза променя и природния образ – той вече не е обект на индивидуално възприемане. Така субектът и обектът постигат пълно сливане, пълно изличаване на различията.
Най-ярко тенденцията за превръщане на природата в средство за себеизразяване разкрива последната лирическа книга на поета “Люлека ми замириса”. Тук природата е образ за изказване не на обществени, а на индивидуални настроения (такъв е и патосът на Пенчо-Славейковата книга “Сън за щастие”).
В творчеството на Вазов природата присъства не само като лирически, но и като епически образ (в пътеписите “Великата рилска пустиня”, “Един кът от Стара планина”, “В недрата на Родопите”, както и в неговите разкази и повести, където има роля на подчинена съставка на патриотичната тема). По-самостойно присъствие във Вазовата белетристика тя има в разказа “Пейзаж”. В първата част на творбата тя е централен обект на описание. В него са синтезирани основните мотиви, образи и настроения от пейзажната лирика на поета. Тук водещ е пантеистичният устрем към сливане с великата прамайка. Досегът с природата води човека до религиозни, нравствени и естетически състояния. Тя е представена като свръхценност, защото лекува от тегобите на живота. Тя превъзхожда със своето съвършенство несъвършения човек с неговите “пороци, страсти, грозоти”, тя е най-чистият дом-убежище, в което човек може да намери хармония със себе си.
@bgmateriali.com
