Ивайло Петров избира митологично-религиозния модел на съществуване още в заглавието на творбата си „Преди да се родя и след това” („ преди " и „ след това"), за да се опита да намери границата между желаното и постижимото. В основата на повествованието стои желанието да се покаже пътят на всеки човек, предопределен от живота на предците му. Само така може да се разбере истината, че приемствеността между поколенията не е измислица, а е реално състояние на света. В творбата си дават среша традиционни практики и модерни възгледи за човека и времето, за човека и света, за миналото и бъдещето, за дълга и пътя към себе си. Ако се съди по повествованието - героят на Ивайло Петров от повестта „Преди да се родя и след това” може да се приеме като участник в събитията, за които разказва в Аз-форма. Но в действителност, той изпреварва събитията, случили се преди неговото раждане. Затова трябва да се признае, че избраният от него зрителен ъгъл е необичаен. Като се има предвид гледната му точка на разказвач, би могло да се помисли върху въпроса за възможността човек да открие своето място в този свят, непрекъснато провокиран и провокиращ с тайните си. Всеки носи в себе си част от огромния опит на света и затова не е напразно усилието му да го опознае - или поне да се опита да го направи.
Времето, в което се развива действието, кара разказвача непрекъснато да прави паралел между своите близки и останалите представители на общността. Необходимостта от съпоставка между своето и чуждото в контекста на човешките взаимоотношения е напълно естествена. Това е едно от основните желания на човека - да се превърне от безгласна в повечето случаи единица от рода в самостоятелна съвременна личност. Необичайна е гледната точка на разказвача, изненадващ възприемателя с избраното време на събитието: „Само че на мен още оттогава не ми провървя, дявол да го вземе!". Във всички случаи той съизмерва по-късните събития със случилото се преди неговото раждане, което избира като отправна точка към света. В този смисъл епохата е видяна като подбудител за всички действия на героите, а стеснените темпорални граници на патриархалното им битие, подсказват ограничения мироглед на хора, родени и принудени да живеят поколение след поколение извън истински течащия живот.
Въпреки че творбата създава илюзията за автентичност на биографичните данни, едва ли има опасност читателят да постави знак за равенство между автора и разказвача в произведението (макар че има известно препокриване между тях в погледа им към живота). В художествената литература обаче ролята на инвенцията е твърде голяма, за да се приеме, че те са напълно идентични. В случая разказвачът изпълнява няколко социални роли. Той е едновременно повествовател и зрител, слушател и участник в изобразяваното събитие. В крайна сметка разказвачът се налага като главно действащо лице в една история, случила се преди неговото раждане. И най-интересното е това, че до голяма степен той успява да създаде илюзия за един свят, в който всичко е възможно. Иронично-гротесковият му поглед към отминалото време е интересен и провокативен: „Ако знаеше, че аз по-късно щях да се родя и че въпрос нямаше да направя за тия два декара, сигурно щеше да приеме условията на годежа...". В отношението на разказвача към живота и към неговите истини духовното доминира над тленното.
Светът, в който живеят персонажите на Ивайло Петров, не може да бъде съвсем автентичен, колкото и да се старае разказвачът да го изобрази обективно. В действителност този свят е тъжен заради малките драми на обикновените хора, принудени от дълга си към рода да се подчиняват на установения от десетилетия непроменим ред. Проблемите, занимаващи съзнанието на разказвача-герой на произведението, са насочени към промените в душевността на човека и към предназначението му на тази земя в контекста на изменящото се време. Той се интересува от живота в един свят, в който по различни причини всеки от героите се чувства дискомфортно. Дори общуването между тях често е представено като отказ от нормален диалог, защото, ако беше такъв, непрекъснато би създавал някакви конфликти. Затова е заменен от размяната на дежурни хвалби, неистини или готови иносказателни изрази, традиционно употребявани при случаите на сватосване и годеж. Поради това между предложените проблеми особено изпъква проблемът за времето и неговите стеснени граници при човека с ограничен ум. В моментите на себепреценка, родееща се с високомерието на нисшите духом, се срещат видимото и същностното в повестта на Ивайло Петров. Това най-често става през ироничния поглед на разказвача, на когото е дадено да знае повече, отколкото на останалите герои в тази творба. Затова той може да си позволи да пише за бъдещия си баща: „Освен това мълчеше и от скромност, боеше се да не направи някакъв комплимент на бъдещата си съпруга, за да не я оскърби, и изобщо не желаеше да говори излишни приказки и да се заплита в любовни интриги, качества, които аз, за зло или добро, не можах да наследя от него...". На много места при употребата на притчово- иносказателната повествователна форма видимото се дискредитира от същностното: „Тъй и тъй, значи ние си имаме капак, вие си имате тенджера. Капакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде захлупена. .."; „ Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?". Под формата на игра с определени ритуални жестове и словесни формули се стига до изясняване същността на годежа, а впоследствие - и на всички останали подобни важни моменти в живота на човека от онова време.
В повестта на Ивайло Петров „Преди да се родя и след това" миналото, настоящето и бъдещето кореспондират помежду си най-вече посредством гледната точка на разказвача, разкриващ отминалите събития като лично преживени. Примерите и разсъжденията определено са свързани с родовата ценностна система, в която на личните чувства е отделено твърде малко място. Авторът успява да внуши представата за документалност на случките чрез Аз-формата, посредством която постига по-голяма убедителност на внушенията. А чрез множествената гледна точка, защитена от бабата, дядото, майката, бащата, Гочо Патладжана и Каракачанката, пък се изяснява фактологията на творбата (имена, роднински връзки, селища, биографични данни).
Като човек, органично свързан с рода и неговите ценности, героят на Ивайло Петров държи на родовите си корени - колкото и несимпатични да са понякога ритуалните жестове на най-близките му хора: „Неведнъж ми се случваше да наблюдавам как на ония, които не се съобразяват с каноните, винаги им пускат кръв, за да източат дяволското от жилата им." Нелицеприятно, но не отблъскващо е и пространството на делничните прояви, зад които героите често се стараят да скрият истинските си намерения: например стремеж към осигуряване на още една работна ръка в семейството или пък стремеж към забогатяване чрез изгоден брак.
Дистанцирането от мнението на множеството показва зараждането на индивидуалното съзнание на човека, желаещ сам да намери своето точно място в света. Макар да се самоиронизира, изявлението му в тази насока е достатъчно ясно: „Родителите на майка ми неслучайно я бяха оценили за три хиляди лева, няколко добитъка и десет декара нива. Тя струваше много, много повече, дори само за това, че ме роди и даде на България един син, без който България щеше да има далече по-нещастна съдба. Но нека да бъдем скромни, както ни учат всеки ден и час, и да оставим последната дума на историята."
Разказвачът-герой е двойствен по своята природа и това не му позволява да се приеме като един от всички останали. Ако се има предвид Аз-формата, то той, както вече бе казано, е без съмнение главният герой в повестта. В центъра на творбата обаче е поставен родът с неговите конкретни представители. Ето защо е необходимо сериозно вглеждане в иронично-гротесковото им изображение, за да се откроят по-ярко мъдрите внушения на един светъл и оптимистично настроен към живота разказвач, който умее да се шегува и с близките си, и със себе си. Дори раждането му е показано едновременно с отелването кравата. Оказва се, че в патриархалната общност раждането не е събитие, а се приема като нещо в реда на нещата - независимо дали става дума за жена, или за домашно животно. Още повече, че момчето все още не е готово да стане баща и да поеме своите отговорности като глава на семейството.
Художествената функция на читателя е да влезе в ролята на партньор и съавтор спрямо автора на творбата. В случая авторът е огледалото, в което се оглежда кривото лице на патриархалния свят, изостанал далеч назад от цивилизацията и нейните придобивки. Може би заради това се превръща в съучастник на читателя благодарение на по-модерното си мислене в сравнение с останалите герои. Любопитството, което характеризира погледа на разказвача към света, неизбежно се предава и на възприемателя. Би било интересно да се научи какво може да се случи с всеки един човек във времето, в което още не го е имало, или пък във времето, когато вече няма да го има, т. е. преди раждането и след смъртта му. При това светът не стои на едно и също място, а непрекъснато се променя. Всеки мислещ човек знае, че трябва упорито да поработи за мястото си в живота, за да не изчезне безследно споменът за него във времето. Само с богато въображение той може да си представи себе си по-различен от своите родители при възпитанието на своите деца. Факт е обаче, че всеки - малко или много - прилича на родителите си, тъй като средата и унаследените дадености не могат да не въздействат върху качествата на характера. Диалогът между поколенията е най-трудният, но и най-сигурният път за решаването на проблемите в семейството и в обществото. Конфликтите между родители и деца са неизбежни, но не би трябвало да се превръщат във война с традициите. Всяко поколение се ражда в определено време и родителите са длъжни да се съобразяват с потребностите на децата си. От своя страна, по-младите не бива да бъдат агресивни с претенциите си за свободен живот далеч преди наистина да е дошло времето за това.
Човек върви към бъдещето през целия си живот, който реално погледнато, наистина е „едно безкрайно любопитство", както посочва разказвачът в последния абзац на повестта. Години наред той се готви за предизвикателствата, които го очакват и с които е принуден да се съобразява и да се справя. Обикновено индивидът се оказва неподготвен да ги посрещне подобаващо. Един от основните въпроси, който повдига Ивайло Петров в своята повест „Преди да се родя и след това", е доколко е възможно човек да бъде опознат докрай в контекста на времето, в което живее. Чрез повествованието авторът косвено внушава, че това е само илюзия, непостижим стремеж на мислещата личност. Винаги ще останат неразгадани гледните точки към присъствието й в него - дори когато се опитва сам да се разкрие пред света с всичките си недостатъци и слабости.
Не на всеки човек е съдено да надникне във времето. Затова смисловата дълбочина на повестта „Преди да се родя и след това" трябва да се търси по посока на обратния ракурс, избран от автора за внушаване на истината за живота - когато изпреварва събитията и знае за тях повече, отколкото преките участници в действието. Използваният принцип на наслагващите се гласове на роднини и сватовници, на близки и познати, на приятели и врагове има това предимство, че винаги може да коригира или да доизясни предходната позиция: „ Тези баби, помислих си, може и да си имат разни гадини в елеците, може и да не са си мили ръцете, но, общо взето, са приятни баби. Ето, казах си, още една хубава страна на живота - да ти правят комплименти, задето си нацапал пеленките или пък затова, че през нощта не оставяш другите да спят." В контекста на повествованието се долавя и неизразеният гласно бунт срещу закостенелите нрави на малката общност, непозволяваща на човека да се откъсне от неудържимата й гравитационна сила: „Животът, това е едно безкрайно човешко любопитство... Кой знае, може би ще се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природата, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи роботи или бог знае още какво."
На практика писателят Ивайло Петров успява да убеди читателите в трайността на връзката между човека и времето. Той доказва, че никой не би могъл да съществува извън темпоралните граници на общността. Но като творец новатор традицията е за него само изходна позиция, която му помага да покаже от съвременна гледна точка раждащото се ново съзнание на бунтуващия се индивид и несъгласието му да продължава да живее по установения от десетилетия ред.
@bgmateriali.com
