„Едно безкрайно човешко любопитство“: анализ на „Преди да се родя и след това“ от Ивайло Петров, човекът и родовите ценности в променящото се време

Ивайло Петров избира митологично-религиозния модел на съществуване още в заглавието на творбата си „Преди да се родя и след това” („ преди " и „ след то­ва"), за да се опита да намери границата между желаното и постижимото. В ос­новата на повествованието стои же­ланието да се покаже пътят на всеки чо­век, предопределен от живота на пред­ците му. Само така може да се разбере истината, че приемствеността между поколенията не е измислица, а е реално състояние на света. В творбата си дават среша традиционни практики и мо­дерни възгледи за човека и времето, за човека и света, за миналото и бъдеще­то, за дълга и пътя към себе си. Ако се съди по повествованието - героят на Ивайло Петров от повестта „Преди да се родя и след това” може да се приеме като участник в събитията, за които разказва в Аз-форма. Но в действител­ност, той изпреварва събитията, слу­чили се преди неговото раждане. Зато­ва трябва да се признае, че избраният от него зрителен ъгъл е необичаен. Като се има предвид гледната му точка на разказвач, би могло да се помисли върху въп­роса за възможността човек да открие своето място в този свят, непрекъсна­то провокиран и провокиращ с тайни­те си. Всеки носи в себе си част от огромния опит на света и затова не е нап­разно усилието му да го опознае - или поне да се опита да го направи.

Времето, в което се развива дейст­вието, кара разказвача непрекъснато да прави паралел между своите близки и ос­таналите представители на общност­та. Необходимостта от съпоставка между своето и чуждото в контекста на човешките взаимоотношения е напъл­но естествена. Това е едно от основни­те желания на човека - да се превърне от безгласна в повечето случаи единица от рода в самостоятелна съвременна личност. Необичайна е гледната точка на разказвача, изненадващ възприемателя с избраното време на събитието: „Са­мо че на мен още оттогава не ми провървя, дявол да го вземе!". Във всички случаи той съизмерва по-късните събития със слу­чилото се преди неговото раждане, кое­то избира като отправна точка към света. В този смисъл епохата е видяна като подбудител за всички действия на героите, а стеснените темпорални гра­ници на патриархалното им битие, под­сказват ограничения мироглед на хора, родени и принудени да живеят поколе­ние след поколение извън истински те­чащия живот.

Въпреки че творбата създава илюзия­та за автентичност на биографичните данни, едва ли има опасност читателят да постави знак за равенство между ав­тора и разказвача в произведението (макар че има известно препокриване меж­ду тях в погледа им към живота). В художествената литература обаче ролята на инвенцията е твърде голяма, за да се приеме, че те са напълно идентични. В случая разказвачът изпълнява няколко со­циални роли. Той е едновременно повествовател и зрител, слушател и участ­ник в изобразяваното събитие. В крайна сметка разказвачът се налага като глав­но действащо лице в една история, слу­чила се преди неговото раждане. И най-интересното е това, че до голяма сте­пен той успява да създаде илюзия за един свят, в който всичко е възможно. Иронично-гротесковият му поглед към от­миналото време е интересен и провокативен: „Ако знаеше, че аз по-късно щях да се родя и че въпрос нямаше да направя за тия два декара, сигурно щеше да приеме условия­та на годежа...". В отношението на раз­казвача към живота и към неговите ис­тини духовното доминира над тленно­то.

Светът, в който живеят персонажи­те на Ивайло Петров, не може да бъде съвсем автентичен, колкото и да се старае разказвачът да го изобрази обек­тивно. В действителност този свят е тъжен заради малките драми на обик­новените хора, принудени от дълга си към рода да се подчиняват на устано­вения от десетилетия непроменим ред. Проблемите, занимаващи съзнанието на разказвача-герой на произведението, са насочени към промените в душев­ността на човека и към предназначени­ето му на тази земя в контекста на из­менящото се време. Той се интересува от живота в един свят, в който по раз­лични причини всеки от героите се чувства дискомфортно. Дори общуването между тях често е представено като отказ от нормален диалог, защото, ако беше такъв, непрекъснато би създавал някакви конфликти. Затова е заменен от размяната на дежурни хвалби, неис­тини или готови иносказателни изра­зи, традиционно употребявани при слу­чаите на сватосване и годеж. Поради това между предложените проблеми особено изпъква проблемът за времето и неговите стеснени граници при чове­ка с ограничен ум. В моментите на себепреценка, родееща се с високомерие­то на нисшите духом, се срещат видимото и същностното в повестта на Ивайло Петров. Това най-често става през ироничния поглед на разказвача, на когото е дадено да знае повече, откол­кото на останалите герои в тази твор­ба. Затова той може да си позволи да пише за бъдещия си баща: „Освен това мълчеше и от скромност, боеше се да не направи някакъв комплимент на бъдещата си съпруга, за да не я оскърби, и изобщо не желаеше да говори излишни приказки и да се заплита в любовни интриги, качества, кои­то аз, за зло или добро, не можах да наследя от него...". На много места при употре­бата на притчово- иносказателната повествователна форма видимото се дискредитира от същностното: „Тъй и тъй, значи ние си имаме капак, вие си има­те тенджера. Капакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде зах­лупена. .."; „ Ние си имаме гвоздей, вие си има­те дъска, а какво е дъската без гвоздей?". Под формата на игра с определени ри­туални жестове и словесни формули се стига до изясняване същността на го­дежа, а впоследствие - и на всички ос­танали подобни важни моменти в жи­вота на човека от онова време.

 В повестта на Ивайло Петров „Пре­ди да се родя и след това" миналото, настоящето и бъдещето кореспонди­рат помежду си най-вече посредством гледната точка на разказвача, разкри­ващ отминалите събития като лично преживени. Примерите и разсъждения­та определено са свързани с родовата ценностна система, в която на лични­те чувства е отделено твърде малко място. Авторът успява да внуши пред­ставата за документалност на случки­те чрез Аз-формата, посредством коя­то постига по-голяма убедителност на внушенията. А чрез множествената гледна точка, защитена от бабата, дядото, майката, бащата, Гочо Патла­джана и Каракачанката, пък се изяснява фактологията на творбата (имена, роднински връзки, селища, биографични данни).

Като човек, органично свързан с рода и неговите ценности, героят на Ивай­ло Петров държи на родовите си коре­ни - колкото и несимпатични да са по­някога ритуалните жестове на най-близките му хора: „Неведнъж ми се случ­ваше да наблюдавам как на ония, които не се съобразяват с каноните, винаги им пус­кат кръв, за да източат дяволското от жи­лата им." Нелицеприятно, но не отблъс­кващо е и пространството на делнич­ните прояви, зад които героите често се стараят да скрият истинските си намерения: например стремеж към оси­гуряване на още една работна ръка в се­мейството или пък стремеж към забо­гатяване чрез изгоден брак.

Дистанцирането от мнението на множеството показва зараждането на индивидуалното съзнание на човека, же­лаещ сам да намери своето точно мяс­то в света. Макар да се самоиронизира, изявлението му в тази насока е доста­тъчно ясно: „Родителите на майка ми неслучайно я бяха оценили за три хиляди ле­ва, няколко добитъка и десет декара нива. Тя струваше много, много повече, дори само за това, че ме роди и даде на България един син, без който България щеше да има далече по-нещастна съдба. Но нека да бъдем скром­ни, както ни учат всеки ден и час, и да оставим последната дума на историята."

Разказвачът-герой е двойствен по сво­ята природа и това не му позволява да се приеме като един от всички остана­ли. Ако се има предвид Аз-формата, то той, както вече бе казано, е без съмнение главният герой в повестта. В центъра на творбата обаче е поставен родът с неговите конкретни представители. Ето защо е необходимо сериозно вглеж­дане в иронично-гротесковото им изоб­ражение, за да се откроят по-ярко мъд­рите внушения на един светъл и опти­мистично настроен към живота разказ­вач, който умее да се шегува и с близки­те си, и със себе си. Дори раждането му е показано едновременно с отелването кравата. Оказва се, че в патриархалната общност раждането не е събитие, а се приема като нещо в реда на нещата - независимо дали става дума за жена, или за домашно животно. Още повече, че момчето все още не е готово да ста­не баща и да поеме своите отговорнос­ти като глава на семейството.

Художествената функция на читате­ля е да влезе в ролята на партньор и съавтор спрямо автора на творбата. В случая авторът е огледалото, в кое­то се оглежда кривото лице на патри­архалния свят, изостанал далеч назад от цивилизацията и нейните придобивки. Може би заради това се превръща в съ­участник на читателя благодарение на по-модерното си мислене в сравнение с останалите герои. Любопитството, което характеризира погледа на разказ­вача към света, неизбежно се предава и на възприемателя. Би било интересно да се научи какво може да се случи с все­ки един човек във времето, в което още не го е имало, или пък във времето, кога­то вече няма да го има, т. е. преди раж­дането и след смъртта му. При това светът не стои на едно и също място, а непрекъснато се променя. Всеки мис­лещ човек знае, че трябва упорито да поработи за мястото си в живота, за да не изчезне безследно споменът за не­го във времето. Само с богато въобра­жение той може да си представи себе си по-различен от своите родители при възпитанието на своите деца. Факт е обаче, че всеки - малко или много - при­лича на родителите си, тъй като сре­дата и унаследените дадености не мо­гат да не въздействат върху качества­та на характера. Диалогът между по­коленията е най-трудният, но и най-си­гурният път за решаването на пробле­мите в семейството и в обществото. Конфликтите между родители и деца са неизбежни, но не би трябвало да се превръщат във война с традициите. Всяко поколение се ражда в определено време и родителите са длъжни да се съ­образяват с потребностите на деца­та си. От своя страна, по-младите не бива да бъдат агресивни с претенции­те си за свободен живот далеч преди наистина да е дошло времето за това.

Човек върви към бъдещето през целия си живот, който реално погледнато, наистина е „едно безкрайно любопитс­тво", както посочва разказвачът в пос­ледния абзац на повестта. Години наред той се готви за предизвикателст­вата, които го очакват и с които е при­нуден да се съобразява и да се справя. Обикновено индивидът се оказва непод­готвен да ги посрещне подобаващо. Един от основните въпроси, който пов­дига Ивайло Петров в своята повест „Преди да се родя и след това", е доколко е възможно човек да бъде опознат докрай в контекста на времето, в кое­то живее. Чрез повествованието авто­рът косвено внушава, че това е само илюзия, непостижим стремеж на мислещата личност. Винаги ще останат неразгадани гледните точки към присъс­твието й в него - дори когато се опит­ва сам да се разкрие пред света с всич­ките си недостатъци и слабости.

Не на всеки човек е съдено да надник­не във времето. Затова смисловата дълбочина на повестта „Преди да се ро­дя и след това" трябва да се търси по посока на обратния ракурс, избран от автора за внушаване на истината за живота - когато изпреварва събития­та и знае за тях повече, отколкото пре­ките участници в действието. Изпол­званият принцип на наслагващите се гласове на роднини и сватовници, на близки и познати, на приятели и враго­ве има това предимство, че винаги мо­же да коригира или да доизясни предход­ната позиция: „ Тези баби, помислих си, мо­же и да си имат разни гадини в елеците, може и да не са си мили ръцете, но, общо взето, са приятни баби. Ето, казах си, още една хубава страна на живота - да ти пра­вят комплименти, задето си нацапал пеленките или пък затова, че през нощта не ос­тавяш другите да спят." В контекста на повествованието се долавя и неизразеният гласно бунт срещу закостенелите нрави на малката общност, непоз­воляваща на човека да се откъсне от неудържимата й гравитационна сила: „Жи­вотът, това е едно безкрайно човешко лю­бопитство... Кой знае, може би ще се ока­же, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природата, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи ро­боти или бог знае още какво."

На практика писателят Ивайло Пет­ров успява да убеди читателите в трай­ността на връзката между човека и вре­мето. Той доказва, че никой не би могъл да съществува извън темпоралните граници на общността. Но като тво­рец новатор традицията е за него са­мо изходна позиция, която му помага да покаже от съвременна гледна точка раждащото се ново съзнание на бунтуващия се индивид и несъгласието му да продължава да живее по установения от десетилетия ред.