Човекът между социалната несправедливост и вечните добродетели в разказа „Андрешко” на Елин Пелин
Публикуваният през 1903г. разказ „Андрешко” е може би най-известното произведение на Елин Пелин и принадлежи към най-значимите разкази в българската литература изобщо. Творбите на автора се отличават със социален критицизъм, те представят моралните измерения на сблъсъка между града и селото, между човека и държавата, между писаните и неписаните правила. „Андрешко” е разказ за ситуациите, в които човек трябва да отстоява себе си и възгледите си, да потърси пътя към справедливостта, да прояви съчувствие към участта на ближния.
Основният проблем в разказа е този за конфликта между обикновения, малкия човек от селото и несправедливо устроената държавна машина, между писмените закони в страната и вечните добродетели, които царят в душата на човека. Въплъщение на държавата, обърнала гръб на обитателите си от долните слоеве на обществото, е съдия-изпълнителят, идващ към селото, за да конфискува житото на бедния Станой. Но срещу него се изправят хуманизмът, социалната солидарност и обичта към братя по съдба на Андрешко, който решава да помогне в решаващия момент. Неговият избор не е предизвикан от желанието да се спре действието на държавата, а е плод на вътрешната потребност на човека да помогне на нуждаещия се, на желанието му да възвърне справедливостта в пространството на неправдата.
Опозицията между града и селото е характерна за творчеството на Елин Пелин заради социалните и културните различия в тях. Образът на съдия-изпълнителя, пристигащ от града в селото, за да накаже неспазващите закона, е олицетворение на мощта и алчността на държавата. Неслучайно авторът описва представителя на градското пространство като дебел господин, облечен в „грамадния си вълчи кожух”. Епитетът „вълчи” не се отнася само до материалното състояние на пристигналия, но описва и неговите нрави и морала му. Държавният служител хищно отбранява интересите на хората, за които работи, мисленето му е лишено от всякаква човечност или желание за помощ.
Той пристига в селото със съзнанието на господар и изисква подчинение и смирение от робите си – простите селяни. Арогантността му на първо място е внушена чрез нежеланието му да запомни името на „социалните аутсайдери”. За него селяните са анонимна маса, която не струва нищо, защото единствената цел, която преследва, е да надхитри държавата: „Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ и туй то!”. Обвинява ги в пиянство, сравнява ги с впрегнатите в каруцата животни. Говори пренебрежително и за селските жени. От диалога между двамата герои става ясно, че съдия-изпълнителят не идва към селото просто да изпълни задачите си. Той изпитва голямо желание да накаже жестоко бедния Станой, отнемайки му най-скъпото – хляба. Устната молба на Андрешко да не конфискува житото на съселянина му не достигат до сърцето на съдията:
– Знам го. Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.
– Сиромах човек – жив дявол!
Антипод на безчувствения държавен служител е изпитващия съпричастие към чуждото нещастие Андрешко. Животът на селяните не е лесен – те трябва да се трудят ежедневно, за да изкарват хляба си. Младият каруцар от най-долните стъпала в социалната йерархия е принуден още от малък да работи, да кара случайни пътници от гарата до родното си село, за да припечелва пари. Може би именно социалната несправедливост в държавата, която обрича едни хора на бедност и упорит труд, а на други подарява охолен живот, води до проявата на милост и съчувствие у селянина.
Богатият държавен чиновник, отнасящ се пренебрежително към по-малко заможните, превъзхожда материално погледнато каруцаря, но му отстъпва в нравствено отношение. На злобата, наглостта и алчността на съдията обикновеното селско момче противопоставя хитростта си и чувството за хумор. Обръща се с ироничното „господа” към конете си и успешно ги сравнява с представителите на властта: „Службата им е чиновнишка – на часове. На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним. После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат.” Сполучлива е и иронията спрямо интелигенцията – дъската на каруцата „плещи като учен човек: ни сама разбира, ни другите й разбират”. Андрешко разбира пороците и недостатъците на съселяните си, но не се срамува от произхода си, а защитава братята си по участ.
Каруцарят и съдията не се различават само по социалния си произход и материалното състояние – за разлика от безсърдечния чиновник Андрешко притежава висока нравственост, защото се води от вечните човешки добродетели и ги поставя на първо място. Въпреки нищетата и тежкото оцеляване, младото момче е запазило милосърдието, обичта към ближния и съчувствието към неговата болка. Именно представата за това, как бедният и пиян Станой, останал до пролетта без хляб, ще се натъжи, като е научил, че Андрешко е докарал съдията в селото, и как след това ще му прости и ще удави мъката си в алкохола, продиктува у младия каруцар решението, че „трябва да му се помогне на човека”. Оцеляването на братя сиромах се крие в изхода на своеобразния сблъсък между селото и държавата, между Андрешко и държавния чиновник. Бедното селско момче осъзнава, че за да помогне на съселянина си, трябва да действа на момента.
Желанието за справедливост кара Андрешко да се откаже от парите, които трябва да получи от пътника си за превоза, и оставя каруцата със съдия-изпълнителя в блатото. Ходовете, с които извършва това действие, също свидетелстват за неговата находчивост. Пътят на едвам движещата се каруца, който анекдотично свършва в блатото, е алегория на безизходицата, до която ще стигне всеки, нарушаващ справедливостта.
Финалът на художествения текст също е изпълнен с характерното за Елин-Пелиновите творби чувство за хумор. Оставен да прекара сам нощта по средата на блатото, съдия-изпълнителят се обръща за последен път към Андрешко в желанието си да напусне калното място. Отначало остава верен на собствените си нрави и обижда и заплашва каруцаря, но след това се моли и плаче. Страхът е обзел душата му: „Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!... Избави ме!... Ще умра бе!... Деца имам!”. Но бедният Станой, чието жито е искал да секвестира, също има деца и жена, а представителят на държавната машина не е проявил съчувствие към съдбата му. Затова е обречен и неговите проблеми да бъдат пренебрегнати.
Уникалната постъпка на главния герой е хуманен жест към страдащия човек, символ на реализирана социална справедливост, на човечността, която липсва у държавните чиновници. Самата идея за създаване на разказа, неговата тема и развитието му представят Елин Пелин като писател хуманист, който критикува безразличието на управляващите и служителите им към бедния, изпълнен със страдания селски живот.
@bgmateriali.com
