Социалната съдба на човека е общата проблемна и тематична база, която обвързва художественото повествование в разказите на „На оня свят” и „Мечтатели”. Иронично шеговитият тон на Елин Пелин в разказа „На оня свят” създава усещане за особена нравствена сила и устойчивост на главния герой дядо Матейко, който с лекота надмогва несретата на своя живот, но и без страх поема пътя към отвъдното. Прекрачва границата между реално и имагинерно с душа, светнала от радост.
Елин Пелин провокира читателя с тъжната ирония и чувство за достойнство на своя герой - дядо Матейко, който без особен драматизъм приема края на дните си. Сбогува се с живота и тръгва към „оня свят” като към нещо познато, близко и вече преживяно. Поема към Ада. В съзнанието на Елин-Пелиновия герой това е единственото място, което му е отредено както в реалния живот, така и в отвъдния свят.
Двете художествени пространства на живота и смъртта са изравнени чрез еднаквата социална съдба и участ на героя. Навсякъде той е страдалец и мъченик. Нищо не се променя, затова и изненади за него няма. Смъртта може да бъде само край на едни мъки и начало на други. Дядо Матейко не изпитва страх нито от реалния, нито от отвъдния живот, а само насмешка и ироничен присмех. Доказателство за това е неочакваната, твърде нетипична реакция на героя при раздялата му с живота: „Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак очите му светнаха и... издъхна.”
Шишенцето ракия е атрибутивен, художествен знак за цялото преживяно и ненадмогнато социално зло. Той въплъщава идеята на Елин Пелин за условното разделение на един свят, пронизан от болка и страдание, на реален и отвъден. Над безкрая на социалната мъка застава иронията на автора и присмехулният пламък, светнал в очите на дядо Матейко. Това е тяхното общо духовно превъзходство над несправедливо устроения свят, бил той реален или отвъден.
Попадането в Рая, а не в Ада, не шокира героя на Елин Пелин, а по-скоро изпълва душата му с любопитство. За първи път очакванията на дядо Матейко се разминават с крайния резултат. Но и сега човешката му душа остава неудовлетворена, до известна степен - дори разочарована. Той е винаги далеч от реалното щастие, за което бленува измъчената му душа. Попаднал в Рая, дядо Матейко отново е мъченик. Противоречието между идеалния свят на щастието: библейския Рай, и малката радост: утеха за скръбната човешка душа - глътката алкохол, павурчето с ракия на дядо Матейко, разкрива горчивата истина за социалната съдба на Елин-Пелиновия герой. Той не вярва в щастието и винаги се разминава с него. В Рая дядо Матейко не е щастлив. Няма кръчми, няма дори и малката утеха, която е познавала душата му в скръбните дни на неговия земен живот. Чувства се ограбен и за пореден път излъган: „Бива ли при тия красоти да няма кръчма?... По-харно да бях отишъл в Ада.”
Отново светът е разделен на зло и добро и отново дядо Матейко се оказва сред нещастниците, сред несправедливо ограбените, макар и попаднал в Рая. За него този свят на идеалното щастие е затвор, принудително отдалечаване на човека от познатото и привичното, от малкото му човешко щастие. И дядо Матейко започва да мечтае за Ада. Трагична е неговата мечта, трагично преобърнати са представите на героя за добро и зло, за щастие и нещастие: „ - Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.”
Злото става художествена мяра за малкото изстрадано щастие от човека и неговата душа. Ироничният поглед на автора към искреното и дълбоко разочарование на дядо Матейко разкрива чрез художествения механизъм на смешното голямата трагедия на човека с несрета социална съдба. Действително, в смеха през сълзи прозира болката и съчувствието на Елин Пелин към дядо Матейко - вечно търсил щастието в труда, но останал несретник. А за несретника и павурчето с ракия е голямо щастие.
Неочакваният финал на разказа, характерен белег за Елин-Пелиновото повествование, внася обрат в желанията на героя и доказва социалното пристрастие на автора към нелеката човешка съдба на дядо Матейко. Хармонията между човека и света е постигната. Мечтата за щастие - реализирана. В Рая няма бирници: „ - Тук бирници няма, дядо.
- Ох, света майко Богородичке, наистина тук на рахат ще бъда! - извива от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави: - Е това най-много ви харесвам!”
Странно е щастието на Елин-Пелиновия герой. В един друг, нереален свят е радостта от човешкото съществуване. Към него се стремят и двамата герои на Елин Пелин - селският доктор, чичо Горан, и циганчето Рустем - от разказа „Мечтатели”. Всеки търси лек за страданията на душата си сред красивия свят на природата. А тя обещава щастие с окъпания от слънце летен ден:
„Обширните ливади, обрасли в буйна трева, се смееха под слънцето, щурците сговорно, усърдно и празнично свиреха. Реката, разгалена от слънцето и поздравлявана от редното ширине, течеше тихо и бавно, ласкаеше златния пясък по брега и от време на време подплиснуваше леко, сякаш въздихваше. И тревите, и цветята наоколо посягаха към нейното освежително дихание.”
Природата е не само декор и естествена художествена среда за разгръщане на повествователното действие, но и активно действащо лице със свой живот със свое дихание в разказа на Елин Пелин. Тя е онзи допълнителен художествен поглед, който разкрива невидимото, твърде често скрито в човешката душа.
Мечтата за щастие тревожи, изпълва с безпокойство двамата герои. Те бягат от действителността и търсят покой за душите си сред приказната красота на природата, разцъфтяла за живот и обещаваща щастие. Сякаш мечтата им се е сбъднала и те се намират в красив, неземен свят. Усмивката не слиза от лицето на Рустем. Той е част от виталния свят на природата: „ Той стоеше на брега лек като вятър, приличен на някое водно насекомо, готово да заиграе по шаварлака. Черните му очи гледаха издълбоко като издъно и в тях гореше някаква далечна мечта.”
Щастието и за тези Елин-Пелинови герои е далечно и чуждо, странно отдалечено от душите им. Те се стремят към него, но винаги остава потиснатата болка от поредното, изпитано разочарование. Но душите мечтаят и търсят път към приказната, обетована страна на щастието: чичо Горан чрез чудната легенда за бялата кукувица, а Рустем чрез разковничето - любовното биле, което ще отключи сърцето на Акима за неговата обич.
Надеждата е единствено спасение за страдащия човек. Тя ражда мечтата, която изгаря с примамливия си свят съзнанието. Болката „дълбае” душата и страданието „гори” мисълта. А мечтата за щастие остава непостижима и чужда: „Рустем седеше неподвижен ... Очите му блуждаеха в далечината и светеха без поглед. Слънцето прежуряше силно, а реката сякаш беше се спряла под сянката на върбите и не шаваше.”
Природата е в унисон с преживяванията на човека. Говори за тъгата и за странните мечтания на духа. Разкрива невидимото и неуловимото за човешката мисъл, странно отдалечена от действителността. Всеки един от героите е взрян в своята болка, а тя е част от трагичната му мечта. Чичо Горан споделя:
„ - Ходя си аз, момче, по полето, лежа по сенките, гледам небесния вие и си мисля: божичко мили, що ми не дадеш ти на мене една способност, хе тъй, каквото кажа - да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ща има, ни сиромашия ще има.”
Мечтата за щастие изпълва с болка двамата герои, но душите им натежават от трагична надежда. Тя е въплътена като усетено настроение в природния пейзаж. Той е одухотворен и разкрива трагичната истина за страдащите от ненамерено, а само мечтано щастие - души: „Двамата замълчаха. За миг като че ли всичко утихна. Малко облаче мина под слънцето и изчезна. Наблизо един кълвач удари три пъти вещателно по кората на една стара върба и се потаи.”
Всичко притихва пред болката на душата. Изгарящо е желанието за щастие. То изпепелява духа, както слънцето - „отдавна прескочило зенита си”- сипе жар на земята. Природата се задъхва, а душата сънува своето щастие. Мисълта лети към приказното царство на мечтата, където живее бялата кукувица - предвестница на далечното, почти непостижимо щастие. То е духовното богатство на света, неговото нравствено имане.
Въображението пренася страдалните души на Елин-Пелиновите герои в неземното царство на приказната мечта: „ Още от старо време има скрито едно черковно имане, някъде си, в някоя пещера. Ама какво имане! Триста биволски кожи, пълни със злато ... В тая пещера живее бялата кукувица, благословена от господа с безсмъртие...”
В приказната мечта на чичо Горан болката по несбъднато щастие се оказва вечна, според легендата - „безсмъртна”. Тя е въплътена в символния образ на бялата кукувица, ненамерила „дом” за своята любовна мъка. Вечна е болката на душата, затова и човешката мечта за щастие е безсмъртна. Тя никога не умира и винаги терзае духа на човека: „Тая бяла кукувица някога била царска дъщеря. Тя се влюбила в най-бедния войник, пазач на царските палати. Баща й се разсърдил и хвърлил войника в огнена пещ. Дъщеря му от скръб се хвърлила при него и изгоряла. Бог превърнал душата й на бяла кукувица.”
Красив символ на човешкото духовно терзание изгражда чрез образа на бялата кукувица Елин Пелин. Щастието е самотната изповед на човека за мечтаната хармония между духовни стремления и реален, твърде често скръбен живот.
Изповядана е болката. Щастието е далечна, скръбна мечта за душите на чичо Горан и Рустем. Вълнението расте. Природата е съпричастна с човешката тъга и в тихия ромон на реката отзвучава приказката за непостигнатото щастие: „Реката тихо и равно шумолеше, сякаш продължаваше чудната приказка. Сърцето на Рустем, развълнувано от подвига на влюбената девойка, биеше неудържимо,”
Разковничето на човешкото щастие така и остава ненамерено, но душите се докосват до приказната красота на мечтата, която ги отнася - поне за миг - далеч от действителността, далеч от реалностите на живота, където приказките се сбъдват.
Елин Пелин забавя действието, не бърза да приключи своя разказ и още веднъж връща героите си към приказното мечтано царство на щастието: „Ако видиш тая кукувица, и паднеш да п се поклониш и викнеш три пъти: Сестрице, бяла кукувице, той те обича още! - тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде скритото имане.”
Всичко е изпълнено с тъга, в която е скрита мечтата за щастие. Душата е притихнала, а природата се е „смълчала” пред неизповедимата болка на сърцето: „Денят бе се смълчал и със спрян дъх се бе заслушал в мечтателната песен на реката. в нейните откъслечни дълбоки въздишки, недомлъвки и томления.”
Елин Пелин се вслушва в мъдрия език на природата и разказва за човека, за неговата болка и тъжна социална съдба.
@bgmateriali.com
