Творчеството на Светослав Минков е свързано с художественото течение диаболизъм в развитието на българската проза през 20-те и 30-те години на XX век. Стилът на повествователния му изказ е съществено различен от този на предшествениците и на съвременниците му. Това е един модерен начин на изразяване, ориентиран към невероятното и фантастичното. Така са възприемани техническите открития в началото на миналия век. Героите на Светослав Минков ги свързват с бъдещето, но по възможно най-невероятния начин. Проницателният поглед на твореца следи внимателно тенденциите в развитието на човека и неговата същност спрямо новите открития на науката и техническата мисъл. Особено значение за писателя има животът в съвременния град, както и неговото въздействие върху човешкото общество. Светослав Минков прониква зад маските на своите герои, които най-често принадлежат към така нареченото отбрано общество, възприемащо себе си като по-добрата част от хората. Демаскира карнавалната суета и парадност, за да покаже истинската същност на хората и явленията.
В разказа „Дамата с рентгеновите очи” авторът умело използва средствата на фантастичното, фикционалното в света на своите герои, за да разкрие реалните измерения на живота от позицията на своя творчески поглед.
Увлекателният маниер на повествование въвежда непринудено читателя в салона на „Козметикум Амулет - салон за дамска хирургия”. Парадоксалното съчетание на несъвместими понятия насочва към безсмислицата, съдържаща се в подобно название, изградено явно с чисто рекламна цел. Сякаш между другото се споменава и съдържанието на илюстрованите списания. Те формират масовия вкус. Става ясно, че наред със сериозните факти се съобщават дребни, незначителни случки, но с известни и важни особи като уелския принц или някой индийски махараджа. Още тук е заложен мотивът за трансформацията на нравствените ценности, за липсата на духовен живот, за скучното, лишено от емоции, съществуване на битово ниво. Така се ражда интересът към материалното, повърхностното, външното. „Институтът за разхубавяване” има славата на „истинска магична лаборатория”. Съчетани, взаимно изключващите се понятия като наука („институт”) и псевдонаука („магична лаборатория”) въздействат сатиричноезиково. Наивната, но прекомерна вяра в магични преображения и чудеса привлича най-вече онези, които предпочитат външността пред духовните стойности на живота. Постиженията на науката те възприемат само откъм прагматичното им приложение. А хора като маестро Чезарио Галфоне умело се възползват от манията на дамите да изглеждат впечатляващо, да бъдат съвършени без природни недостатъци. Той явно е осмислил възможността да просперира, да трупа слава и пари за сметка на богатите и суетни жени, готови да дадат всичко, за да се превърнат в красавици.
Гротеската е единственият адекватен подход за изобразяването на консуматорската същност, повлияна най-често от рекламните трикове, подвластна на автоматизацията на мисловната дейност и неспособна да съхрани възвишени стремежи и цели, както и духовната си значимост. Опозицията „грозно - красиво” в разказа на Светослав Минков не се осмисля точно като стремеж към възвишеното, към прекрасното, победило грозното, принизеното. Тук водеща е преди всичко промяната на формите, реализирана по един невероятен, фантастичен начин. Под вещото въздействие на „гениалния маестро Чезарио Галфоне, който притежаваше необикновения дар да се бори с капризите на природата и да превръща и най- отвратителния изрод в прекрасен ангел" става чудодейното преобразяване - „...всички те, след половинчасова операция, напущаха института като приказни хубавици”. Масовото производство на красавици по нови технологии като корекция на „капризите на природата" е вдъхновено от мечтите за нова външност на дамите от „хайлайфа”. Явно такъв е моделът, който се харесва на представителките на висшето общество и те са готови с радост да платят цената, за да си тръгнат „бледолики и стройни като манекени” или Като „приказни хубавици”. Никъде не се споменава сериозно за умствените способности на тези новопроизведени красавици. Изобретението - „серум от патешки мозък”, създадено от маестро Чезарио Галфоне за ония жени, които се занимават с „благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо всякакъв вид благотворителна дейност”, подсказва още с названието си за ироничния присмех. Той е напълно заслужен с поведението на този тип жени от „бомонда”, които не могат да осмислят по друг начин живота си.
Подобно на режисьор в театъра, авторът подбира изпълнителката на главната роля в своя разказ - Мими Тромпеева. Името на героинята открито заявява иронията на автора. Тя разкрива истинската същност на хората от висшето общество. В своето иронично отрицание Минков достига до силни сатирични внушения. Превърната от чудодееца - майстор в дама с рентгенови очи, героинята ще ни води в своя свят, прониквайки зад скритото, невидимото, за да изясни реалните стойности на човешките същества, причислени към „доброто общество”.
Разсъжденията на Мими Тромпеева показват ясно какви са критериите, за да бъде приета в обществото на избраните. Не се споменава за умствени способности или за качества като благородство,човечност или щедрост. Единствено ефектната външност може да я направи достатъчно забележима и значима. Ето защо изборът между манастира и „института за разхубавяване” е очакван и ясен. „Една вълшебна фабрика на щастливите преображения” променя героинята на разказа до неузнаваемост. Нейната същност се идентифицира с невероятното, с фантастичното преображение в „една феноменална Венера на двайсетия век, с парафинени гърди и с рентгенови очи”. Младата дама е поредното модерно техническо произведение, което дори е с „тригодишна писмена гаранция”. Човешката същност е заменена с индустриална, техническа характеристика - Мими Тромпеева става част от „първата пробна партида от дами с рентгенови очи”, пусната в „обръщение”.
Дневникът на героинята въвежда читателя пряко в събитията и разкрива в ново измерение хората около нея, благодарение на фантастичните способности на рентгеновия й поглед. Едно от поразителните открития е, че повечето представители на хайлайфа„нямат никакъв мозък в главите си". Авторът сякаш ни е поканил на панаир на суетата. Всички гости на соарето, на което присъства младата дама, са безмозъчни. Главите на петнайсетината кавалери са „празни, но затова пък чудно красиви”, според нея. Удивлява реакцията на героинята. Тя не само не изпитва възмущение, но явно се възхищава на телосложението на мъжете около нея. Естетическият идеал на дамата от „бомонда” визира само атлетичната фигура, дори да е на мъж без мозък. Тя даже търси оправдание на това отсъствие: „Кой знае, може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си... ”. Горчив е сарказмът на автора, приел привидно позицията на героинята си. Езоповският маниер на разказвача е особено ефективен за възприемане на деформираната същност на хората от това общество. Явно е разминаването на самочувствие и реална стойност. Безкритичните и принизени възприятия на Мими Тромпеева допускат като нещо съвсем естествено мъжът, когото харесва, да говори за толкова елементарни неща, като „за значението и ефекта на различните парфюми и за чистенето на зъбите с клечка при официалните динета”. Духовната пустота е присъща на типа хора като Жан, зад чиято духовитост всъщност се крият добре заучени маниери и фрази, с които героят впечатлява другите от своето обкръжение. Играта на духовитост е само част от театъра на хората-марионетки, с умело изиграни роли, които сами си налагат, за да постигнат целите си. Ценностната им система е изградена предимно върху скъпите материални придобивки. Затова не е изненадващо, че дамата с рентгеновите очи е толкова въодушевена от предстоящата покупка на хермелиново палто и бален тоалет от Париж. Бракът с Жан е всъщност сделка, но за героинята на разказа цената отново е без значение, след като ще получи това, което иска -„най-пленителния мъж”, когото е срещала в живота си. За нея няма значение, че той може да се окаже просто един измамник.
Авторът на „Дамата с рентгеновите очи” не престава да иронизира.. Не пропуска случай да създаде точен гротесков портрет на персонажите си, като ги демаскира или ги оставя сами да разкрият своята същност. Нещо повече - Светослав Минков търси съдействието на читателя, прави го съпричастен към нелепата, чудодейна промяна на героите, като провокира със средствата на смеха естествената потребност от ясно отношение към човешката същност и нейното съхраняване от капаните на техническите„чудеса”.
@bgmateriali.com
