Човешките измерения на праведното и греховното в разказа „Чорба от греховете на отец Никодим”
Разказите от Елин-Пелиновия сборник „Под манастирската лоза”, появил се като самостоятелно издание през 1936г., търсят отговори на вечни въпроси – за бялата и черната страна в човешкото съществуване, за любовта и омразата, за личното спасение и грижата към другия. Героите на творбите са светци, църковни служители и обикновени хора, раздвоени между доброто и злото, между желанията и правилата. Тези думи се отнасят и за един от най-увлекателните текстове от сборника – разказа „Чорба от греховете на отец Никодим”, утвърждаващ необходимостта от съвместното съществуване на греховното и праведното в човешкия живот.
Разкривайки една интересна житейска съдба, произведението задава въпроса за същността на човека и човешкото. Истината, до която достига писателят, е, че човекът е разкъсван между правдата и прегрешението, между духовното и телесното. Той самият е както духовно, така и материално същество и мъдростта на живота се крие именно в приемането на това противоречие. Весело-тъжната история на праведния отец Никодим, чиито послания и структура напомнят за библейските притчи, свидетелства за нуждата от хармония между телесните и нравствените желания и заявява, че пълноценността на човешкото битие се състои в способността да се обича и да се изпитва радост от него.
Основният проблем на произведението е загатнат още в заглавието на художествения текст – „Чорба от греховете на отец Никодим”. Битово-земното (чорба) се съчетава с духовното (отец, грях) и разкрива най-важните въпроси в творбата – за сблъсъка на земното, телесното с нематериалното, за раздвоението на човека между прегрешението и спасението.
Подобно на други творби от цикъла „Под манастирската лоза”, и този текст е изграден на принципа разказ в разказа. Разговорът между отец Сисой и повествователя рамкира самата житейска съдба на отец Никодим, представена чрез ретроспекция. Началото на творбата създава атмосфера на празничност в делничния ден, изпълнена с лек и жизнерадостен хумор и хармония между човека и природата.
Главният герой отец Никодим е представен като високонравствен, добър човек, „чиято душа е живяла в страх пред Бога”. Портретната характеристика, направена през погледа на отец Сисой, описва свещеника като класически боголюбив монах. Натрупването на епитети при изграждане портрета на смирения отец и сравняването на неговото тяло с могъщи природни обекти гради внушението за изключителна физика. Важно място в характеристиката на героя е отредено на „неговите широки кръгли очи”. Докато тялото на монаха излъчва виталност и мъжка сила, неговият „странен и чуден поглед” подсказва за принадлежността му към един по-висок духовен свят.
Разказвачът разкрива отец Никодим като олицетворение на духовното съвършенство, „защото изглеждаше по-силен от всички грехове”. Монахът живее скромно и смирено, съчетава в ежедневието си святата служба на бога и дейностите на работника, грижещ се за цветята в градината. Често прекарва времето си, отдавайки се на размишления в килията си. Вярва с цялото си сърце в Бога и не пропуска нито една молитва. Внушението за благочестивостта на монаха се усилва заради неговата скромност и презрение към суетата: „Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал”. Красив и достоен завършек на смиреното му земно съществуване се оказва тихата му смърт, след която тялото му е положено в манастирската земя под дюлята, която сам е посадил и за която се е грижил.
Чрез обстойната характеристика авторът представя отец Никодим като пример за силна вяра, аскетизъм и смирение пред Бога. Но се оказва, че праведната му душа е била разкъсвана от колебания и съмнения. Размишлявайки върху живота и миналото си, отецът достига до парадокса, че праведното и грешното в човешкото битие не винаги могат да бъдат ясно разграничени. Той отбелязва с бобени зърна своите грехове – черно за „непростимите” и бяло за онези колебания, които не може да определи като нередни или допустими. Чрез символиката на бобените зърна писателят въвежда проблема за двойствеността на човешкото битие, за видимата и невидимата страна на човешкото. В едни и същи действия и мисли може да бъде открит и грехът, и правдата.
Прегрешенията на смирения монах са твърде условни, поради което разказвачът заявява, „че бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка”. На книжките, в които е обвивал бобените зърна, отец Никодим пише за свои грехове и съмнения, които са породени от спомени, носталгия и чувства. Определя като неправилно спомнянето на първата любов, която е пренебрегнал заради духовния си избор. Друг свой грях вижда в откъсването на цветя от градината и поставянето им на пейката отвън, за да зарадват „една непозната душа”. Но могат ли тези действия да бъдат наречени грехове?
В желанието си да избяга от суетата и прегрешенията, отец Никодим живее уединено, стреми се да служи на Бога, но това не носи покой, а страдание на душата му. Вътрешно продължава да усеща мъчителни съмнения и се пита дали е оправдано отричането на телесните наслади, дали душата може да бъде спасена, когато тялото страда. Така християнското разбиране, че желанията на тялото са греховни, а човек трябва да се грижи единствено за вътрешността си, е поставено под въпрос. Смиреният монах се пита: „Защо избягах от живота? Спасих ли себе си или се погубих?”. Достига и до прозрението, че тялото и душата са неразделна част от същността на човека и техните нужди не трябва да бъдат пренебрегвани.
Така Елин Пелин изразява концепцията си, че бягството от земните наслади не винаги носи спасение на душата и че човекът и зад манастирските стени си остава човек. Неговият живот е сбор от добро и зло, праведно и грешно, баланс, който не бива да бъде нарушаван. Пътят към спасението на душата минава през греха и страданието, затова е нужно да бъдат задоволени и телесните нужди.
Завършил своя разказ, отец Сисой изрича реплика, която само външно наподобява въпрос: „Какво нещо е човек!”. Тези думи крият както възхищението, така и недоумението на мъдрия старец пред чудото на човешката същност. Въпреки годините си, той смята, че все още не е успял да се докосне напълно до богатството на човешкото съществуване. Отговорът на младия гост на игумена са звучащите прибързано и категорично думи „Черно зърно”. Последвалата реплика на отец Сисой резюмират авторовото послание не само на конкретния разказ, а и на целия сборник, в който е поместен – „И черно, и бяло”. Никой човек не е нито само светец, нито само грешник – животът му е изпълнен и с добро, и със зло.
Така разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” се превръща в смислово ядро и своеобразна кулминация на целия сборник „Под манастирската лоза”. Макар и да е вероятно разказът с най-беден сюжет в целия цикъл, този текст е ключът за разбиране на другите авторови послания в най-философски наситената книга на Елин Пелин.
@bgmateriali.com
