Алеко Константинов е бил страстен любител на природата. За това свидетелстват неговите пътеписи, в които писателят изразява своето преклонение и любов към българската природа. Щастливеца ни е оставил и великолепни природни картини от пейзажа на чужди страни. Най-вълнуващо и поетично е описанието на Ниагарския водопад в пътеписа „До Чикаго и назад".

В това описание Алеко се разкрива като една светла, възторжена и жизнерадостна личност, влюбена в красотата, намерила в природата нейната най-изчистена форма. Чувствата, които писателят изпитва, са възторжени и светли, а мислите - благородни и възвишени. „Ниагара!"- с това безглаголно възклицание започва лирическият разказ на пътеписеца. То служи като емоционално встъпление, след което започва да се разкрива целият спектър от трепети и вълнения, на които е способна само една богата и чувствителна душевност.

Авторът не бърза да описва природното чудо. Той иска да направи и читателя съпричастен на всички свои преживявания, на цялата богата гама от чувства и мисли, които са предшествали неговото съприкосновение с необикновената красота. Тази ретардация, това забавяне на описанието на Ниагара същевременно подготвя емоционално читателя, като изостря неговото любопитство и възпламенява чувствата му в очакване на задочната среща с чудото на природата.

Алеко най-чистосърдечно пожелава на всеки да изпита емоциите, които владеят собственото му сърце. Това пожелание говори за един отзивчив и добър човек, лишен от егоизъм, който не би искал сам да изпита това щастие. Възниква чувство на сърдечност между читател и автор! Нетърпението си да стигне час по-скоро до желаната цел писателят изразява с няколко интересни примера на преживяно вълнение. С тънко чувство за самоирония той предполага, че с такова нетърпение и „нервозно вълнение" се отива на среща с любимия човек или се тръгва към венчило. Това обаче се струва недостатъчно на Алеко и той включва още един фантастичен пример - че не би се отказал от мечтаната среща с Ниагара, дори в този момент да му се яви св. Петър и да му предложи разходка в рая: „... аз бих му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!" „Нервозното вълнение" и „нетърпеливата жажда" на автора са толкова силни, защото той години наред е живял с образа на това природно чудо. То е в представите му. Детската мечта да го види е изглеждала неосъществима, но сега, когато има възможност тя да се сбъдне, той се пита дали поне един от хилядите варианти, които е чертало горещото му въображение, ще се
покрие с действителната красота на водопада.

Радостното вълнение и нетърпение отстъпват място на благородна завист, когато разказвачът вижда завръщащите се от срещата с Ниагара любители на природната красота от различни краища на света. Те са представени като в забавен кадър – вървят„тържествено, плавно, като че под такт на музика". Сякаш съприкосновението с красотата ги е зашеметило и те са изгубили връзката с реалната действителност, движейки се странно. „Щастливци! Те са видели вече Ниагара"- се отронва от устата на автора. Верен на писателския подход да включи и някакъв по-конкретен детайл, Алеко щрихира образа на една осемдесетгодишна бабичка, която едва се движи, подкрепяна от внуците си. Тя е дошла сякаш да изпълни последното си желание, преди да се прости с живота.

Сетивата на пътешествениците се изострят още повече, когато пред тях се открива река Ниагара. Звуковите впечатления се сменят от зрителни, породени от една поразяваща гледка. Глухото бумтене от падащата вода на водопада, който още не се вижда, се превръща, колкото повече се доближават до него, в страхотно бумтене, непозволяващо да се чуе говорът на хората. Между дърветата се виждат запенените къдрици на течащата вода, а по-късно реката „блесва" с цялото си великолепие, устремена към пропастта, пред която се вдига „грива от разбита млечна пяна". Детайлите предават онези нюанси на впечатлението, които, благодарение на метафоричното описание, изграждат живия, одухотворен образ на реката. Тя се вижда зад пропастта, вече омаломощена, уморена, лениво влачеща водите си към водоврата.

Вълненията на разказвача, който впрочем вече е започнал да изразява чувствата си в множествено число, слял се сякаш в едно с другите хора наоколо, преминават в неизразим възторг, когато пред смаяния им взор се открива най-после Ниагарският водопад.

Преди да опише разкрилата се величава картина, авторът отново се обръща към използвания вече похват - ретардацията. Той насочва вниманието ни към емоционалната реакция, изобразена по лицата на  другите. По този начин пътеписецът внушава мисълта, че преживяванията, които предизвиква величествената красота на природата, действат завладяващо на всеки човек, разкриват го като духовно същество. Той рисува реакцията чрез една жива картина - всички са застанали като „вцепенени", с бледи лица, като изтръпнали. За изразяване на това всеобщо преживяване той не може веднага да намери най-точната дума - не „учудване", не „ възхищение", а - най-сетне я намира - „благоговение" (при това „безгранично"). Това е преживяване, близко до религиозната почит към Бога - пред неговото величие човек се изпълва с благоговение. Именно благоговение се излъчва от лицата на всички. Естествено, към това чувство е приобщен и наблюдаващият ги. Сякаш те са изправени не пред Божие творение, а пред самия Бог.

Авторът признава, че думите му са безсилни да предадат зашеметяващата красота на това природно чудо. Въпреки това признание той създава такова описание на Ниагарския водопад, което остава запомнящо се за цял живот. Всички сетива на читателя се активизират в крайна степен. Зрителните представи се съчетават със слухови, усещанията са сетивни.

Авторът описва Ниагара от различни позиции. Отначало рисува с двойни определения зрителната картина,разкрила се от каменната ограда: „буйни къдрави снопове разпенена вода", „кипяща пенлива маса", „воден елмазен прах", „полукръгла нeбесна дъга", образувана от пречупените слънчеви лъчи в прозрачната пара... И целият този фойерверк от зрителни образи, наситени със светлина, се съпровожда от доминиращо звуково въздействие - силното бумтене на водната маса. Следва метафорично описание на водопада,видян от канадския бряг-зрителният образ е изпъстрен с живописни багри - между „къдрави снопове пяна" се виждат „ светлозелените ивици на неразвита вода". Най-силно обаче е впечатлението от Конската подкова. „Ето где е чудото на Ниагара!" — възкликва авторът, създавайки описание с най-голяма поетическа сила и художествено въздействие. Описанието притежава богата глаголност - изреждат се глагол след глагол - всички са действени, предават бясната динамика на водната стихия: „Долу- ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потьрсва цялата околност..." Сменят се сравнения с метафори: „снопове пяна се мятат като фонтани нагоре", вкаменени облаци от пяна над водопада
се образуват от водната пара. Пространството се разширява, внушавайки безграничността на красотата. Горе, към небето са вкаменените облаци, долу е врящият ад, който предлага невероятна гледка. Величествена картина, която буди не само възхищение и благоговение, а и страхопочитание, каквото поражда красотата като необикновено природно явление.
Човек се чувства нищожен пред това величие и същевременно като извисена и облагородена от красотата личност. Гледката още повече дава размах на фантазията на писателя и той се пита как ли изглежда това великолепие в лунна нощ. Риторичният въпрос предоставя въображението на читателя да сътвори нощната картина на това природно чудо.

Финалната мисъл на автора при прощаването с Ниагара е облъхната с малко тъга. Мисълта му е за краткостта на човешкия живот, която не би дала възможност за повторна среща с тази красота. Чувството за хумор у Алеко обаче не позволява тъжната мисъл да завладее съзнанието му и той шеговито вмята: „Абе, не се знае. Здраве да е, па и берекет... Ами!"

Описанието на Ниагара е едно изключително художествено платно на природната красота, което предлага на читателя да изживее трепетни мигове заедно с неговия автор. Това описание разкрива Алеко Константинов не само като голям художник, но и като една духовно богата личност, способна на най-светли чувства - възторг, възхищение, естетически вълнения. То ни представя писателя като горещ поклонник на красотата, която извисява и облагородява човека. Само тя единствено го прави щастлив!

@bgmateriali.com

Изтеглиsave