Алеко преживява много нещастия. Загубва майка си, баща си, сестрите си, преследван е от политически противници, определено не може да си намери място в грубия живот. Въпреки това Алеко си избира псевдонима Щастливец, с който подписва фейлетоните си. Дали това е израз на самоирония? Може би, но не съвсем, защото във фейлетона си „Страст“ дава логично обяснение защо си е избрал това прозвище – щастливец е, защото е чист пред собствената си съвест. Съвест – това е ролята на Алеко Константинов в българския обществен живот. Популярността, която си спечелва с „Бай Ганьо“, бързо се превръща в авторитета на една своеобразна „съвест“ на нацията.
След ужасното му убийство в печата се появява един материал, в който се четат следните думи: „На 11 май 1897 г. черната земя се разгърна, за да погълне... един светец!“. След Вазовото „селяните прости светец го зовяха“ в българския обществен живот отново се появява фигура, която да заслужи подобно определение. Като реален човек Алеко едва ли е бил светец, но неговото символно значение като духовен водач, стремящ се да нареди българската нация сред развитите в духовно и нравствено отношение народи, оправдава това прозвище. То се подкрепя и от своеобразното му мъченичество, въплътило се в убеждението, че „Бай Ганьо уби Алеко“. Той е убит по погрешка – изстрелите са били насочени към съпартиеца му Михаил Такев, пътуващ в същия файтон, но в символното пространство на нацията грешката се оказва вярна – Алеко пада пронизан от куршумите на политическите шайкаджии, срещу които всекидневно се бори. А както е известно, загиналите в борбата срещу тъмните сили често се оказват победители – техният светъл пример остава.
Мисията на Алеко Константинов е приобщаването на българина към модерността. На тази задача той служи с всички средства, като писателството е само едно от тях. Той не е писател в чисто естетическия смисъл на думата. За него словото е инструмент, с който се решават наболели обществени проблеми. А въпросът за пътя на България към ценностите на модерния свят е бил наистина много болезнен по онова време. За жалост, той продължава да е болезнен и до днес, което обяснява актуалността на Алековото творчество. Този процес не е еднозначен, защото и модерността си има своето „опаки“. Институциите на западното общество – държава, политика, закони, икономически живот, журналистика – не могат автоматично да създадат условия за истинска демокрация. Те в много голяма степен зависят от хората, в чиито ръце са. Ако общественият живот е в ръцете на Бай Ганьо и неговият „дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат“, проблемът става сериозен. Това означава, че решението не е във външната, формалната страна на общественото устройство – мантията на белгийската конституция може само да се „наметне“, но същността да си остане байганьовска. Един истински демократичен живот, подчинен на висок национален идеал, може да се постигне само ако се създаде такава обществена атмосфера, която да не позволява на Бай Ганьо да определя правилата на играта. А това е въпрос нравствен и духовен, въпрос на съвест. Затова и примерът на Щастливеца е толкова важен за нас.