ЩО Е КАЗУС И КАК СЕ РЕШАВА ТОЙ? 

 

          1. КАЗУСЪТ И НОРМИТЕ, УПРАВЛЯВАЩИ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ

          Нека да прочетем за трудностите, с които един млад мъж се сблъсква в опита си да намери решение на един труден проблем. 
          Той никога не бе обичал петербургския климат – влажен и пронизително студен, но днес даже не забелязваше нито вятъра, нито дъжда, а бавно се влачеше покрай Нева към кафенето, за което знаеше, че отваря в осем сутринта и където правеха хубаво кафе, опитвайки се да премисли предстоящия разговор с Костя. Как да му разкаже? Къде да постави акцент? Всичко зависи от това какъв резултат иска да постигне. „Та всъщност какво искаш ти, Андрей Константинович – попита се той. – Ти искаш Костя да те разубеди, да ти каже, че всичко това е бълнуване, че така не става, че старият доктор от провинциалната психиатрия е маниак и глупак и затова няма никакъв смисъл да се връщаш към миналото, че в никакъв случай не трябва да травмираш майка си? Да? Това ли искаш? Или искаш Костя да потвърди правотата на Юркунус, да добави към неговите думи и свои собствени аргументи, за да те убеди, че трябва на всяка цена да изясниш какво наистина се е случило с Олег Петрович Личко, твоя биологичен баща? Или искаш Костя да подкрепи твоето решение, което ти всъщност вече си взел? Или няма решение и ти искаш Костя да ти помогне да приемеш това? Определи се най-после, опитай се да бъдеш честен със себе си.“

Александра Марина Из „Пружина за мишеловка“

           За да си изясним по-добре ситуацията, нека представим всички обстоятелства:
           Докато е съвсем малко момче, Андрей живее с убеждението, че няма баща. Поне така му е казала майка му. Тя е била достатъчно честна, за да не го залъгва, че баща му е загинал със смъртта на героите летец или разузнавач, а е казала просто, че е имало човек, който си е тръгнал преди Андрей да се роди. По едно време майката си намира приятел, за когото се оженва. Между малкия Андрей и Костантин Викторович се установяват отлични отношения. Момчето харесва втория си баща, който го осиновява официално, а от своя страна Константин Викторович, професор по психология, се старае да възпита момчето по възможно най-добрия начин. Всичко е прекрасно, докато един ден Андрей, вече седемнайсетгодишен, не намира папка с документи, в която има свидетелство за развод между майка му и някой си Олег Личко. А на всичко отгоре разводът е станал, когато Андрей е бил на година и половина. Значи всичко, което майката е говорила, е било лъжа! Андрей иска обяснение и тя признава, че родният му баща е извършил много тежки престъпления, но са го обявили за психично болен и са го изпратили на принудително лечение.
          Андрей дълги години живее с мисълта, че е син на маниак и убиец. Успява някак да се справи с проблема, за което майката и вторият му баща – учителка и психолог – много му помагат. Но един ден, когато Андрей е вече на трийсет години, се налага да извади свидетелство за смъртта на биологичния си баща. Отива в психиатрията, където той е починал, а там главният лекар му казва, че обявеният за луд Олег Петрович Личко всъщност е бил напълно здрав и по всяка вероятност не е извършил престъпленията, за които са го осъдили. Андрей е объркан. Каква е истината? Как да постъпи? С кого да се посъветва? Решава да отиде в Петербург, където живеят майка му и вторият му баща, за да говори с тях. Но преди да се изправи пред майка си, за която знае, че ще приеме тежко новината, отива при Константин Викторович за съвет. И докато го чака в кафенето, размишлява как да поведе разговора...

           Какво имаме тук? Младият мъж е изправен пред тежката задача да реши дали родният му баща е виновен, или не. Дори в условията на съветската власт е трябвало да се спазват някакви законови норми и осъждането на Олег Личко очевидно е било подкрепено с доказателства. Друг е въпросът, че тези доказателства е можело да бъдат лъжливи, изфабрикувани, разгледани пристрастно. С други думи, проблемът все още стои. А такъв проблем, който съдържа в себе си поне две различни възможности за решение, наричаме казус.

           Основният въпрос, на който Андрей търси отговор, води до още един – дали трябва да се захваща за тази главоболна работа и за какво му е нужно да се рови в сенките на миналото. Това също е сериозен проблем, още повече, че в него са замесени и други хора – майката, вторият му баща, милиционерите, следователите, прокурорите и съдиите, осъдили Личко, свидетелите, въз основа на чиито показания е определена вината му и т.н. Именно с този проблем се запознахме в цитирания откъс. Той, както видяхме, има цели четири възможности за решение: да се откаже от търсене на истината; да се остави да го убедят, че трябва да я търси; да получи подкрепа за вече взетото решение; да се примири с мисълта, че няма решение. И най-интересното е, че всеки от тези варианти зависи от това как ще се проведе разговорът – как ще се представят фактите, къде ще се поставят акцентите, какви въпроси ще се задават. Но въпросите, свързани с постройката на изказването, вече имат не юридическа, а комуникативна природа. Оказва се, че решаването на казуса зависи в много голяма степен от умението да се общува с помощта на езика.

          В съдебната практика, където най-често се решават казуси (в английския език думата за съдебен процес е именно „казус“), крайното решение обикновено е едно – обвиняемият или е виновен, или е невинен. Едно решение обаче може да има само тогава, когато проблемът се решава само през една гледна точка и през една ценностна норма. В случая – гледната точка и нормата на закона и правото. Невинаги обаче те са достатъчни, за да се разкрие дълбочината на проблема. Нека дадем още един пример.

          В песента на Фабрицио де Андре „Балада за Мике“ се разказва следната история: Един млад мъж, Мике, има приятелка – Мари, която много обича. Един ден обаче някой се опитва да му я открадне и Мике убива натрапника. Съдът го осъжда на двайсет години и Мике попада в затвора. Там решава, че не може да живее двайсет години без своята любима, и се самоубива. За религията това е голям грях и затова Мике е заровен в обща яма като куче, без опело и молитва. От цялата история остава само споменът в душата на неговия съкилийник, както и кръстът с името и датата.

          От гледна точка на закона Мике е виновен и присъдата е справедлива. От гледна точка на човещината и индивидуалната справедливост обаче, си остава въпросът: какво е можел да направи, виждайки, че му крадат любимата? Да се преструва, че нищо не е станало и да не защити любовта си? А после, вече в затвора, можел ли е Мике да приеме спокойно факта, че ще живее двайсет години без Мари? Самоубийството е логичен изход, който обаче противоречи на религиозната догма. За самоубийците няма милост, казва песента.

          Можем ли да стигнем до едно-единствено категорично и безспорно вярно решение на този заплетен проблем? Тук очевидно се сблъскваме с необходимостта да преценяваме доводите си, изхождайки от различни гледни точки и съобразявайки се с различни норми. Трудността идва от това, че всяка от тези гледни точки и ценностни норми има своята логика и не може да се отхвърли с лека ръка. И така стигаме до още една особеност на казуса – неговата задача е не просто да намери едно вярно решение. Решавайки казуса, ние неизбежно трябва да минем през обсъждане и преоценка на самите норми, както и през отговора на въпроса според коя норма трябва да отсъдим.

          С подобен проблем се срещнахме в 10. клас, четейки разказа на Йордан Йовков „Албена“. Видяхме, че четирите основни човешки ценности, за които се говори в него – животът, красотата, любовта и семейството, добиват съвършено различен смисъл, погледнати от различна гледна точка и оценени според нормите на различна ценностна система. Отнемането на човешки живот е вина от гледна точка на закона, но е грях от гледна точка на божествения ред. Вината не се прощава – тя може само да се изкупи чрез наказание. Грехът обаче може – в това е същината на божествената повеля. Със същия проблем се сблъскваме, оценявайки ценността на красотата. От една страна, тя е божествена сила, способна да преобрази сивия делничен живот. От друга страна обаче, красотата е съблазън, превръщаща жената в обект на незадоволени желания, ревност и съперничество. Същото е и с любовта. От гледна точка на индивидуалната справедливост тя възвисява човека, спасявайки го от очевидно неадекватния брак между Албена и Куцар. От гледна точка на колективния патриархален морал обаче любовта се превръща в прелюбодеяние, разрушаващо установения ред.

           Истинският казус изисква не просто да се намери едно решение, базирано върху една норма. Неговата сила е в това, че принуждава човека, изправен пред него, да премисли, оцени и подложи на изпитание както различните норми, към които казусът води, така и приложимостта на всяка една от тях за решаването на конкретния случай. Точно тази сложност на задачата превръща казуса в един от най-мощните инструменти за разбиране и осмисляне сложността на човешкия живот. И като следствие на това – до задълбочаване и прецизиране на хуманитарната ни култура. Цялата тази сложност на проблема трябва да имаме предвид и когато даваме определение на понятието казус.

           Казус (от лат. casus – случай)необичайно произшествие, поставящо проблем с голяма обществена значимост и с няколко възможности за отговор. Те са резултат от факта, че казусът се разглежда от гледна точка на различни норми, което изисква да се оценят както самите норми, така и тяхната приложимост при решаването на конкретния случай.

           2. КАЗУСЪТ И ЕЗИКОВАТА КОМУНИКАЦИЯ

           Дотук разгледахме съдържателната страна на казуса – поставянето на обществено значим проблем; възможните негови решения; възможните гледни точки към проблема; нормите, според които проблемът се оценява; валидността и приложимостта на тези норми за решаване на конкретния случай. Казусът обаче не съществува абстрактно, нито пък виси във въздуха. По някакъв начин той се поставя пред съда на обществото, за да му се намери решение. А това става с помощта на езика. С други думи, казусът има и комуникативна природа. Тя се проявява както в начина, по който се поставя проблемът, така и в начина, по който се обсъждат неговите възможни решения. Откъсът, с който започва урокът, подробно представя тази комуникативна природа на казуса. За да разберем как да действаме, първата ни работа е да определим характера на комуникативната ситуация, за да изградим правилно своето комуникативно поведение. А както си спомняме, комуникативната ситуация се определя от: участниците в общуването; от отношенията между тях; от целта, която изказването преследва; от резултата, който то постига. Нека видим как се проявяват тези компоненти в ситуацията на общуване, наречена „решаване на казус“.

          ► Отправителят на съобщението е онзи, чиято задача е да представи условията на казуса, както и да предложи и аргументира някои от неговите възможни решения. Ако вземем за пример най-простия казус – съдебното дело – двамата основни участници в общуването ще са прокурорът и адвокатът, като всеки от тях иска да докаже своето решение. Прокурорът – че обвиняемият е виновен, а адвокатът – че е невинен. Но тъй като разнообразието от казуси не се изчерпва само със съдебните дела, можем условно да разделим отправителите на два основни типа – заинтересовани и незаинтересовани.

          Заинтересованият отправител е онзи, който по някакъв начин взема страна при обсъждането на казуса – той или иска да докаже своето решение, или изразява някакво отношение както към проблема, така и към участниците в събитието. В примерите, които разгледахме, такава е позицията на говорещите от първите два случая. Андрей, който търси решение на проблема какво е станало с баща му, е във висша степен заинтересован – все пак става дума за собствения му живот. Съкилийникът, който разказва трагичната история на Мике, също отчетливо взема страна – отнася се доста критично както към съдиите, осъдили Мике, така и към свещеника, отказал да го погребе подобаващо. Докато към самия Мике и неговата любима Мари проявява съчувствие и състрадание. Именно заинтересоваността на говорещия в тези два случая определя и начина, по който се поставя проблемът.

          Съвсем различен е случаят в разказа „Албена“. Тук разказвачът нито взема страна, нито предлага решение. Той иска да накара читателя да обмисли внимателно цялата ситуация, да оцени всички възможни гледни точки, всички прилагани норми, всички възможни решения, преминавайки през едно свободно морално съждение. За да стане това обаче, разказвачът по никакъв начин не бива да натрапва на читателя какъвто и да било извод, каквато и да било оценка. Затова и незаинтересованият говорител, представящ казуса, трябва да е невидим. В „Албена“ тази необходимост мотивира използването на похвата „отваряне на очите“. Не е разказвачът този, който съобщава какво се е случило, защото това би означавало, че го знае предварително. Напротив, той иска да внуши, че събитията протичат без негово участие – истината се разкрива или чрез устата на детето, или когато на селяните им се „отворят очите“ и те започнат да разбират всички причини и следствия.

          ► В решаването на казуса позицията на възприемащия е изключително важна. В основния случай той изпълнява ролята на арбитър – преценява кое от възможните решения е най-добре аргументирано или извършва свободно морално съждение, оценявайки всички възможни гледни точки към проблема, всички норми, според които този проблем се оценява, както и приложимостта на тези норми към конкретния случай, за да стигне в края на краищата до някакво собствено решение. Ролята на арбитър, която възприемателят трябва да изпълни, предопределя необходимостта той до края да остане напълно незаинтересована страна.

          ► Много важна за определяне характера на комуникативната ситуация е и целта, която отправителят преследва със своето изказване. В примера, с който започнахме, това е показано много добре. Обмисляйки как да построи разказа си, Андрей прехвърля през главата си четири възможни цели. За да се постигне всяка една от тях обаче, изказването трябва да се построи по определен начин – как ще се изложат фактите, къде ще се поставят акцентите, какви възможни решения ще се набележат. Ето защо когато обмисляме как да построим изказването си в дискусията по някой казус, трябва най-напред ясно да определим целта, която нашето изказване иска да реализира.

          ► Важен за определяне характера на комуникативната ситуация е и резултатът, до който обсъждането на казуса води. В нормалния случай този резултат е преценка и решение. В някои случаи, какъвто например е съдебният процес, решението е задължително. Това обаче не означава, че е единствено възможното. Съдията е длъжен да отсъди според нормата на закона. Но законът е абстрактен и не взема предвид всички възможни случаи. Нека дадем един пример. Да речем, че някой джебчия открадне портмоне, в което има сто лева, а после даде половината от тях на приятелката си. Тя знае откъде са парите, но ни най-малко не се смущава, а дори се радва на подаръка. От гледна точка на морала и елементарната справедливост тя е съучастник и поведението й е укоримо. От гледна точка на закона обаче не е така. Тук са възможни два случая. Ако стоте лева са били в дребни банкноти и крадецът просто е дал половината на жената, тогава тя от гледна точка на закона, е виновна в съучастничество, защото е присвоила част от откраднатия предмет. Ако обаче в портмонето е имало само една банкнота от сто лева и джебчията най-напред я развали на по-дребни банкноти и даде половината на приятелката си, тя от гледна точка на закона не е виновна, защото парите, които получава, не са точно откраднатият предмет. Както се вижда, решението по никой начин не може да се вземе само въз основата на една норма. Истинският резултат от разглеждането на казуса е възможно най-дълбокото проникване в същността на проблема, което води до едно цялостно разбиране.

          Ако ни се наложи да участваме в решаването на някой казус, което ще доведе както до построяване на наше собствено изказване, така и до възприемане и критична преценка на изказванията на другите участници, трябва внимателно да преценим всички страни от ситуацията, за да бъде участието ни възможно най-резултатно.

          3. КАК СЕ РЕШАВА КАЗУС?

          Казусите обикновено се представят пред съда на публиката под формата на разказ за някакво необикновено събитие, събудило обществения интерес. Зад този интерес обаче се крие важен за обществото проблем. Именно този факт определя реда, по който се решава казусът в процеса на общественото обсъждане. То преминава през следните задължителни стъпки:

          ► Формулиране на проблема. В много голям процент от случаите той може да се представи под формата на пряк или скрит въпрос.
          ► Откриване на причините, породили проблема. Добре е да не се задоволяваме само с най-очевидните, а да потърсим по-дълбоко в предисторията на необикновената случка.
          ► След това очертаваме кръга на замесените лица, даваме техните характеристики и обществени позиции, зад които се крият определени интереси, насочващи поведението на всеки от участниците в събитието. Добре е да не се задоволяваме само с непосредствените участници, а да се опитаме да очертаем кръга на всички, на които решението на казуса би оказало влияние.
          ► Следващата стъпка изисква да очертаем основните човешки ценности, проблематизирани от необикновеното събитие. Обсъждайки ценностите обаче, задължително трябва да се попитаме от каква гледна точка са разгледани те и според коя обществено норма са оценени. След това трябва да се запитаме дали ако погледнем тези ценности от друга гледна точка и ги оценим спрямо друга норма, те няма да се променят, като понякога е възможно да се превърнат в своята противоположност.
          ► Чак след като преминем през всички изложени стъпки, може да пристъпим към формулиране на възможните решения. В истинския казус те винаги са повече от едно, така че ще трябва да изберем кое от тях ни се вижда най-добро и най-близо до истината и да застанем зад него. Не са редки случаите, когато е невъзможно да се намери крайно решение, което да се приеме от всички като вярно. В този случай трябва да посочим защо конкретният казус не дава възможност за постигане на такова решение, и да очертаем въпросите и проблемите, които биха останали нерешени, ако приемем, че такова все пак трябва да се даде. Както например се случва в съдебните дела – там съдът задължително трябва да излезе с решение, макар и арбитърът да не е напълно убеден, че то ще даде отговор на всички възникнали по време на обсъждането на казуса въпроси.

          4. КАК СЕ СТРОИ ИЗКАЗВАНЕ, ПРЕДЛАГАЩО РЕШЕНИЕ НА КАЗУС?

          Очертаният по-горе алгоритъм за решаване на казуси определя и начина, по който се построява изказването, представящо някой конкретен случай и предлагащо решение.

          Преди да пристъпим към изграждане на из-казването, трябва да определим каква ще е позицията ни като говорещи. Видяхме, че по принцип тя може да бъде заинтересована и незаинтересована. Но доколкото втората е подходяща само за литературни произведения, при които разказвачът се скрива изцяло зад сюжета, за да накара читателя сам да размишлява над казуса, приемаме, че в нормалната обществена практика този, който се изказва при обсъждането на някой казус, заема някаква заинтересована позиция. От този извод ще изхождаме, за да определим по какъв начин трябва да се построи изказването. В най-общи линии неговата структура ще бъде следната:

          ► Най-напред, кратко, но изчерпателно трябва да се представи самият казус.
          ► Следващата стъпка ще е да се определи проблемът, поставен от казуса. Добре е този проблем да се постави под формата на въпрос.
          ► След като уточним въпроса, чийто отговор търси казусът, идва ред на предложенията за възможни отговори. Както знаем, при всички казуси те са повече от един. Въпреки това обаче говорещият има свое мнение по въпроса и смята, че някой от възможните отговори е най-вероятен. Именно него той издига като теза на своето изказване.
          ► Въпреки че избираме да защитаваме опреде-лена теза, в никакъв случай не бива да забравяме, че има и други възможности за отговор. Те ще бъ-дат формулирани като антитеза (антитези).
          ► Идва време за аргументация. Може да изберем модел, при който изреждаме всички аргументи, подкрепящи всяка от издигнатите тези, а след това онези, които са против. Има и друг вариант – след всеки аргумент да следва съответният контрааргумент. Особеното тук е, че изказвайки се, ние се стремим да подкрепим своята теза, докато противната теза се отхвърля, но без да се забравят аргументите в нейна полза. Задачата ни е да покажем, че те или не са достатъчно убедителни, или не водят до доказване на противниковата теза. Не бива да забравяме обаче, че целта на дискусията е да намери истината, а не ние да победим на всяка цена. Ако в един момент осъзнаем, че противниковите аргументи са по-убедителни, ще трябва да ги приемем.
          ► В края на аргументацията идва ред на изводите. Решението на казуса ще бъде онова, което е подкрепено с най-много аргументи, имайки предвид всички възможни гледни точки и норми, спрямо които се оценява проблемът, поставен от казуса. В никакъв случай не може да се приеме за вярно решение, вземащо предвид само една гледна точка и само една норма. В този случай казусът няма да бъде решен, а само отстранен, защото много въпроси ще останат без отговор.
          ► В заключение отново ще се върнем към основния проблем, поставен от казуса, за да посочим как вече приетото решение ще се отрази на реалния обществен живот. Ако в резултат на обсъждането сме стигнали до извода, че не може да се намери удовлетворително решение, въпросът остава открит. В заключението трябва да подчертаем този факт, както и да посочим на слушателите, че в живота има ситуации, които не зависят изцяло от човешката воля и трябва да отчитаме този факт, за да не изпаднем в неловка ситуация.
          Що се отнася до това как да построим своето изказване, отговорът е, че най-подходяща е реторическата постройка, тъй като основната задача на реториката е да убеждава. Освен това обаче изказването трябва да въздейства емоционално на слушателите, заради което в речта ни трябва да присъстват такива изразни средства, които ще засилят емоцията до възможния предел – ритмизация на речта, повторения, реторически въпроси, антитези, ярки метафори и т.н.

Източник: издателство "Диоген"

@bgmateriali.com

Изтеглиsave