Юнашките народни песни са важен дял от българското народно поетично творчество. Възникнали през XIV век, те прославят смелостта на народните закрилници. Героите юнаци в народните песни са като исполини от приказките, невероятни свръхчовеци. Събитията и героите са твърде отдалечени от своите първообрази, на пръв поглед изглеждат нереални. Истинско, реално и непоколебимо е отношението на народа към род, земя и поробители. Страдащият народ се нуждае от смели, благородни и силни защитници. Създава ги легендата. Измъченият ни народ притежава непобедима мощ и неизменно отстоява своята воля за свобода и вяра в по-добро бъдеще.
Образът на юнака е образ-идеал, достоен пример за подражание и възхищение. Крали Марко, Момчил, Дойчин - тези имена на юнаци се срещат не само в българския героичен епос. Откриваме ги и в епоса на други балкански народи с близка историческа участ.
Най-бележитият юнак в нашия героичен епос е Крали Марко. Това е исполинът, когото сме срещали в песните, преданията и легендите. Марковото юначество и силата на неговия кон народната фантазия обяснява с това, че Марко и конят му били закърмени със самодивско мляко.
Любопитен е фактът, че предания, легенди и песни за юнака се създават не само в българските и македонските земи, но и по целия Балкански полуостров. Крали Марко израства като юнак-закрилник на балканските християнски народи.
Определението Крали говори за силата и смелостта му и подсилва легендарността на образа му. Крали Марко е навсякъде, където има страдащи. Той надвива всички, защото е „юнак над юнаци". С коня си скача „от планина на планина". Калпакът му е направен от „три руна църни". Боздуганът му е непосилно тежък - „шестотин оки". Той най-често освобождава църкви и манастири, пленените и отвеждани в робство българи. Най-отмъстителните му врагове са Черен Арап и Муса Кеседжия.
Възседнал силния си кон Шарколия, с „бойно копие", „сабя дамаскиня" и „тежък боздуган" в ръка, Крали Марко се сражава сам и не може да бъде победен. Народната любов е мощен стимул, сигурна опора в благородния му устрем към свобода и независимост.
„Турската черна робия" застрашава сигурността на българина. Българската земя е поругана, накърнено е човешкото достойнство на българина („ка караха и роби плачеха"). Нетърпимо и безнадеждно е положението на народа. На Марко - невероятния исполин, смелия, честния и всеотдайния човек, не му остава нищо друго, освен да отиде на църква в София, за да се помоли на Бога да спре безумното настъпление на чуждата напаст. Героичен и самоотвержен, той е смирен и вярващ и в един миг изпитва дори ужас от мисълта, че е безпомощен пред злото, което се разпростира и властно завладява земята и хората. Робите - „боси и разпаси", вървят и плачат, обезумели от жажда и глад. Невръстните деца са погубени, погубено е и бъдещето на България. Обезличените, поробените, унищожените крачат, оковани в синджири. Марко обича и страда за своя народ, звънът на оковите отеква в раненото му сърце. Благоверният християнин тръгва за София да се моли:
стига толкоз земя притискаха, / стига толкоз роби изровиха!...
Грижата за народа, съчувствието към неговата болка са главните подбуди на действията му. Когато дочуе народния плач, мигновено реагира така, както би могъл да постъпи само истинският, безкористен народен закрилник. Не помисля за себе си, забравя дори предварително определената цел. Силният, непобедимият Крали Марко — защитник на слабите, не познава отстъплението. Готов е с голи ръце да се бие с турците. Яркото сравнение: „та изтече като бърза вода", изразителният глагол: „тасе слете",внушителната хипербола: „като махна сабя дамаскиня, троицата изведнъж паднали", доказват огромното възхищение на народния певец от достойния за уважение юначен българин. Сабята, която жена му тай но от него е скрила под седлото, му п ома гада действа решително-той качва „коню на рамене" и изненадва враговете. Любов и омраза се преплитат в душата му. Безпощадно се отнася към неприятелите, с топла бащинска загриженост отпраща освободените:
Купете си хлебец и опинци / и за мене всички казувайте:
„ Отърва ни Марко Кралевити." / Казувайте да се приказуе.
Безкористният защитник не проявява никаква алчност: „ та две хазни на робе подели". Помогнал им да се избавят от жестоките завоеватели, единственото му желание в този миг остава желанието да пробуди народното чувство, гордост у българите.
Преклонението на народа пред юнаците закрилници е изразено в края на песента „Бил се Марко с турци еничери”. Дългата тържествена литургия на игумена Славе е литургия, посветена не на светец, а на обикновен, земен човек, чието сърце тупти силно и се слива завинаги с народното. Възторг, преклонение и уважение е заслужената награда за героичния исполин, непобедим и смел защитник на своя народ.
@bgmateriali.com
