Стихотворението на Валери Петров „Японският филм" проблематизира текста по посока на необходимостта да се изследва духовната култура на зрителската публика. Отношението творец - публика е интерпретирано като важен аспект на отчуждението във времето на девалвиращите ценности. Неслучайно отначало докрай се дистанцират и отблъскват лично-местоименните форми „вий" („вас") и „мен" и неконкретизираното „ние":
И вий скучаете край мен./А вий се смеете във мрака /на глупостта, че сте дошли.
Няколко са конфликтите, които изпълват вътрешното пространство на стихотворението. На първо място се откроява този, който привидно визира една чужда действителност, нямаща нищо общо с реалността тук и сега. Упоритият труд на двамата герои, обитаващи и обработващи голия остров, няма отплата: На остров гол дивеят двама / и го поливат нощ и ден.
•Жената, хвърлила черпака, се просва с хълцания зли.
Но на екрана, мълчалива, / жената се изправя пак, / за да полива свойта нива / все тъп, черпак подир черпак.
Срещата между времената сблъсква външно смешното („А вий се смеете във мрака”) с действително трагичното („Защо? Нима сте духом голи...”).Това е и конкретният повод за разрива между изкуството и стеснения зрителски хоризонт. Повече от очевидно е, че екзистенциалните послания не могат изведнъж да достигнат до затвореността на човешкия свят. Но зрителят, влязъл в ролята на ценител и на човек, е решен докрай да воюва за спасяването на човешкото у младежката аудитория.
При прочита на тази кратка творба не може да не възникне въпросът за драматизма в нея. На пръв поглед е трудно да се разбере коя драма е по-голяма- на безплодното съществуване или на духовното отродяване. Но когато се вникне в текста и се осмислят авторските послания, се разбира, че островът, макар и „гол", е дом и родина за обикновените хора. Неслучайно след умората и отчуждението идват нови сили за борба със сушата и безплодието („пак"). Ражда се мисълта за ограничения избор: да се трудят върху парчето земя денонощно или да загинат, изолирани от останалия свят, неполучили нищо в замяна на усилията си. Затова и така укорително звучи репликата на лирическия герой към отчуждения човек, безчувствен към чуждата драма: Това е филмът. Друго няма. / И вий скучаете край мен.
А вий се смеете във мрака на глупостта, че сте дошли. / Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там?/ Ако е тъй, то за какво ли / се трудиме над вас, не знам!
Много са причините, поради които не се осъществява замисленият комуникативен акт чрез филма, прожектиран пред една публика с предимно консуматорско отношение към живота и нежелаеща да се ангажира с показаните на екрана ценности. Вероятно режисьорът, запознат отблизо с проблемите на хората в своята страна, не е направил необходимото, за да прикове вниманието на онези, които трудно се поддават на внушенията, идващи от изкуството. Избраната за интерпретация тема не е никак занимателна, а възприемателите обикновено очакват забавление, откъсване от ежедневните проблеми чрез киното. Така се създават разнородни предпоставки за възникването на конфликта не само между поколенията, а и между човека и света, между изкуството и живота, между очакванията и резултата от тях. В пространството на творбата поколенията се разминават, тъй като имат различни разбирания за ценностите. Нежеланието да се съпреживее чуждата болка обаче не е въпрос само на разбиране, а и на виждане за мястото, което заема човечността в живота на индивида, смятащ се за свободен. Фактът, че видяното не докосва сърцата на младите хора, е показателен за пътя, по който върви едно общество, загърбващо всекидневно не продуктите на труда, а усилията на родителите си. Затова би било несправедливо, ако вината се търси само и единствено у скучаещите младежи, без да се отчете и влиянието на средата им за формиране на тяхната нравствена система. Затова и лирическият герой се чувства емоционално и етично ангажиран с проблема:
докрай, додето разцъфтите, / ще мъкнем влагата към вас!
Въпросът, който неизбежно възниква след реакцията на публиката, е свързан със същността на съвременния човек, който е дълбоко убеден, че е цивилизован носител на универсални ценности. Трудно е обаче да му се повярва, когато се вижда, че отчуждението му е следствие от незаинтересоваността на другите към него (семейство, училище, държавни институции, власт, приятелски кръг, изкуство). Липсата на естетическа култура му пречи да се приобщи към изобразяваното събитие или поне да оцени трагизма на ситуацията. И ако никой не е пряко отговорен за възпитанието, което е получил, то е свободен да потърси път към другите, който не унижава достойнството им.
Избраният от Валери Петров класически стих афористично, анекдотично и асоциа-тивно внушава идеята за необходимостта от търсене на пътища за въздействието на изкуството върху зрителската аудитория. Игриво-артистично, чрез вътрешно цитиране (на Вапцаровата творба „Кино”: „Това е филмът. Друго няма.”) поетът провокира мисълта на своите читатели. Иронично-метафоричното му послание достига до всички, които съпоставят острова с живота и поведението на двамата му обитатели - с търсенията на всеки човек, независимо от това, къде и как живее.
Основани на разликата между видяното и преживяното, съотношенията между поетическия език и киноезика са интертекстуални. Първоначално може да се мисли, че езикът на киното е по-функционален, за да се „преведе” на него случилото се. Но в дейс-твителност много по-богати възможности за въздействие притежава поетическото слово.
Като естетическо явление и компонент на културата киното произвежда продукт, предназначен за ползване от публиката, с цел осъществяване на комуникация с нея от естетическа гледна точка. А филмът е „система от кодове” (както твърди Кристиян Мец). Следователно, взаимоотношенията между тях са като между литература и книга, между игра и живот. Те съществуват поотделно, но въздействат тогава, когато са заедно, защото е очевидна естетическата им мисия.Умножаването на гледните точки в творбата на Валери Петров „Японският филм” се постига чрез смяната на глаголното лице и число („вървете”, „шумете”, „смейте се”) в края на стихотворението. Чрез тази риторична фигура се визира желаната идентификация на творческата личност с изкуството. Неслучайно поетът си поставя за задача да облагородява, да въздейства, да подтиква към размисъл, да събужда съчувствие и състрадание към видяното на екрана.
Той е наясно, че човекът на изкуството не бива да се отказва от идеята да въздейства върху съзнанието на публиката. В това вижда истинския смисъл на живота. Много важно е да бъде провокирана нравствеността на човека. Това с особена сила важи за градския човек, който има притъпени сетива за етичното проявление на другите и е необходимо да се намерят повече и сигурни средства за пробуждането им.Днес киното все по-трудно въздейства върху чувствата на публиката, понеже се приема предимно като зрелище, а не като естетически факт. Изместването на акцента по посока на външните сблъсъци оказва отрицателно влияние върху възприемателите, които се чувстват ограбени в стремежа си да разберат вътрешния драматизъм на героите, показвани на екрана. Но истинският творец не бива да се отказва от мисълта да направи всичко възможно, за да се случи „чудото" на приобщаването към изкуството чрез избор на житейски ситуации, близки до съзнанието на зрителите (читателите), защото многовековната история на света доказва, че чрез търпение и възпитание може да се постигне много.
Стихотворението на Валери Петров „Японският филм" показва, че приобщаването на масовата публика към изкуството се оказва сложен и нееднороден процес.Културните бариери, понижената духовна чувствителност на публиката, номинацията на кича и развлекателните програми все повече изместват акцента в истинското изкуство и масовият човек като че ли престава да се замисля върху действителните стойности. Алиенацията отнема и последната възможност за осъществяване поне на задочен диалог с мислещата аудитория, на която трябва да се подскаже, че животът и днес прилича на „нива” и „остров гол”, изискващи монотонен труд за оцеляване. Но по-важно е човек да се съхрани, въпреки всички трудности.
Предпочетената от поета симетрична композиция се основава на принципа на повторяемостта и промяната („се просва”-„се изправя”, сюжет - поведение на публиката, режисьорско решение - поетическо отношение). Тя кореспондира пряко с времената, срещащи се в пространството на творбата („ден и нощ”, повторителните „все тъй”, „сега”, „докрай, додето” и носещото надежда бъдеще време - „ще”). Затова не е чудно, че „своето” интересува в много по-голяма степен твореца. Изпитанието е пред възприемателите, а не пред героите на филма. Но е ясно, че трябва да се преодолява „чуждият” поглед към проблемите на другите.
Необходимо е да се измине дълъг път от детството до зрелостта, за да се скъса с повърхностното отношение към живота.
В пространството на „Японският филм" зазвучават няколко лирически гласа на поета, на режисьора, на младежката аудитория, на езика на киното чрез филма, и накрая - и на възприемателя. Тази е причината и за опита на твореца да разшири метафорично физическите граници за сметка на стеснения духовен хоризонт. Неслучайно голотата е събитийна („остров гол”- „духом голи”).
Адресатът на произведението не е еднороден. Децата, младежката аудитория, обикновеният човек с делник, подобен на този, който имат героите от произведението, или чувствителната личност несъмнено ще подходят по различен начин към възприемането на стихотворението. Но едва ли някой би останал безразличен към авторовите послания. В този смисъл може да се твърди, че „Японският филм” на Валери Петров е представителна за съвременността творба, тъй като не всички млади хора имат сетива за символно-метафоричния подтекст на действието. Езикът, който е „необичайно явление”, дава възможност на обществото да се замисли върху посланията на изкуството, които винаги изпреварват времето си.
@bgmateriali.com
