Ботевата поезия има национална и общочовешка стойност. В нея са отразени изстраданите възгледи на поета и на българския народ за робството и свободата, за победата и смъртта.

Поемата „На прощаване" е въздействаща лирическа изповед на героя-бунтовник в навечерието на първата за него решителна битка „за правда и за свобода". В образа му поетът е въплътил собствения си идеал за героична жертвеност, обичта си към родината и представата за високата нравственост на хората, които се жертват в името на нейната свобода.

Страшен е пътят, по който поема бунтовникът след своя съдбовен житейски избор. Той ясно осъзнава, че възможността да загине е напълно реална, но не може повече да гледа примирено как погазват светостта на бащиното му огнище. Чуждият омразен поробител се чувства притежател на всичко скъпо за лирическия герой. Затова и любовта към отечеството поражда в неговата душа омраза към „черната прокуда", отдалечила го от родния дом и от най-близките му хора. Непримиримостта към робството мотивира непокорния дух да поеме по пътя на изгнанието, борбата и възможната гибел. В навечерието на битката, с предчувствие за смъртта, бунтовникът споделя с майка си всички свои вълнения и особено мотивите, предопределили избора му. Той поставя над всичко интересите на майката-родина и затова се стреми да убеди собствената си майка, че изпълнява синовния си дълг и към нея, и към родината.

В този лирически монолог, който на много места всъщност минава в задочен диалог с майката, бунтовникът разкрива своята духовна и нравствена извисеност. Загрижеността към майка му лъха от всеки стих, от честите обръщения и от невидимата, но здрава връзка с нея, когато мислено сякаш отговаря на всяка нейна възможна реакция. С много обич бунтовникът се обръща към нея още в първия стих: „Не плачи, майко, не тъжи,...", защото знае, че изборът му, колкото и да е национално значим, ще я нарани болезнено. Лирическият герой вярва, че майката ще превъзмогне мъката от възможната му гибел и ще разбере болката на цял народ. Тя самата го е възпитала „силно да люби и мрази". Наричайки я „майко юнашка", бунтовникът изразява доверието си, че тя ще надрасне патриархалните си разбирания и ще се превърне в достойна майка на син-бунтовник. Същевременно той иска да й напомни, че очаква от нея да предаде завета му на братята „невръстни", т. е. на следващите поколения. Тя трябва да изгради у тях същото родолюбие, за да могат да продължат делото за освобождение на България:

...да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя...

Саможертвата на героя няма да е напразна, ако стане пример за подражание и осигури приемственост в борбата. Тогава братята и всички негови съмишленици ще последват възвишените му идеали със същата всеотдайност към отечеството и свободата, с която той отива на смърт:

... да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в земята, майко, черната!

Заветът към младото поколение се съдържа и в юнашката песен, в която се възпява неговия подвиг и в която звучи заветният зов за свобода. Песента ще съпътства най-тъжната гледка - сълзите, които проливат майката и любимата, наблюдавайки веселото хоро. Героят разчита, че братята му ще видят тази сцена, ще разберат и ще приемат завинаги неговия жертвен завет: „силно да любят и мразят..." Заветът на лирическия герой към поколенията е последван от картината на възможното победно завръщане в родния край. Тя въплъщава мечтата за свободно бъдеще и показва красотата на подвига на тези, които са жертвали живота си за свободата на всички. Композиционното структуриране на творбата не е случайно. Мисълта за окончателен щастлив победен финал е отхвърлена като реалност от поета. Желанието му да превъзмогне смъртта, да я отложи във времето, е умело използван художествен контраст, който поставя допълнителен акцент върху стойността на саможертвата му. След като преди това бунтовникът е описал своята смърт толкова реално, сякаш я преживява, то може да си позволи и идеята за завръщането като едно своеобразно възкресение. Картината на победата е наситена с много чувства, с непреодолимо вълнение и въпреки това психологически достоверно отразява преживяванията на всички участници: бунтовникът, майката и любимата. Затова тя завладява читателя и се запечатва трайно в съзнанието му:

Ако ли, мале, майно ле,

жив и здрав стигна до село...

Берете цветя в градина,

Късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки.

В радостния момент на предполагаемото завръщане на майката е отредена ролята да се изяви като „майка юнашка". Тя трябва да посрещне както подобава своя героичен син, минал през страшни битки и да го благослови за по-нататъшния му път със заветните думи „свобода и смърт юнашка". Тези думи са неделими, защото според поета не съществува друг път към свободата, освен борбата, а тя много често води към смъртта. Нравственият облик на лирическия герой, слял се в, едно с личността на Ботев, остава завинаги съхранен в народната памет.

„На прощаване” е творба, която носи прозрението за бъдещата гибел на самия поет. Неговата достойна смърт обаче е начало на безсмъртието му в паметта на поколенията, осъзнали смисъла на една възвишена саможертва в името на най-голямото благо за всички - свободата.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave