Беше двадесети февруари, а часът около девет или десет. Студовете се усилваха, а Дунава беше замръзнала. Аз бях облечен с влашки кожух и гугла. Единственото, което ме отличаваше от селяните, беше това, че нося револвер.
Стоях неподвижно и следях караулите. Закрачих по Дунава и предпазливо опипвах леда около себе си с една тояга. Вратът и гърдите ми бяха облени в пот от притеснение.
Изведнъж на пътя ми се появи черна ивица незамръзнала вода, широка около три разкрача. Огледах се, но беше немислимо да заобиколя. Стоях няколко минути неподвижно, но после решително се запътих към влашкия бряг, където видях една дъсчена колиба, от която стърчеше една дъска. Протегнах се и я откъртих.
От колибата излезе гологлав човек с рунтав влашки кожух. Той хвана ръката ми и се опита да ми вземе дъската. Аз продължих да я дърпам. Настана борба. Всеки дърпаше към себе си. Той започна да вика караула. Предложих му два франка за дъската, но влахът продължаваше да вика. Дъската беше важна за мисията ми. Тогава реших да действам. Издърпах силно дъската към себе си и го ударих с нея по главата. Той падна и не помръдна повече.
Поставих дъската върху водата, прекръстих се и преминах благополучно по импровизирания мост. Продължих нататък. С всяка стъпка все повече приближавах към турския бряг и все по-ясно се виждаха светлините на караулите. Бях се запътил към едно място, където пороите бяха изрили едно долче. Необясними чувства бушуваха в гърдите ми.
Щом стигнах до него, спрях и се ослушах. Извадих револвера си. Продължих бавно и тихо по долчето. Видях че нещо пред мен мърдаше. Стори ми се, че дори държеше пушка. В този момент усетих, че ме видя. Веднага извика. Бързо се сниших до брега. Стъпките на непознатия приближаваха, а аз стоях неподвижен с насочен револвер. Изведнъж той смени посоката и изчезна.
Стоях легнал и неподвижен доста време. Когато опасността премина се помъчих да стана, но усетих, че съм замръзнал. Повдигнах се леко и предпазливо, подадох глава над ронливия бряг, лазешком излязох на другия край на долчето, стъпих на поляната и хукнах през рътлината. След няколко минути тичане се озовах в една долина. Спрях малко да си почина и после продължих към Русчук.
Стигнах до града, но опасността сега беше по-голяма. В къщата на Баба Тонка се влизаше през три врати. Стражата можеше да ме хване. Затова поех по посока към Дунава, наведох се и започнах да се доближавам безшумно. Минах през една стръмна пътека и влязох в двора.
Предпазливо почуках на вратата. Отвътре се чуха стъпки и попита кой е. Отговорих, че съм неин син. Вратата се отвори и аз попитах за Левски. Тя каза, че ме очаква. Заведе в едно подземие. Той стоеше на един стол, увит в кожух, пишеше нещо. Първото, което ме попита Дякона беше дали някой ме е забелязал. Аз категорично отрекох. След това извадих писмото и му го подадох. Апостолът започна да го чете, под светлината на свещта. Гостолюбивата Баба Тонка се погрижа за мен.
@bgmateriali.com
