"Иконите спят"
За да се открои новото, което Гео Милев внася в литературата ни чрез пресъздаване на български народни песни, се налага една по-конкретна съпоставка с негови предходници. Първото стихотворенне от "Иконите спят" - "Змей" - е "вариация" по мотива "Мене ме, мамо, змей люби..." Известни са различни фолклорни варианти на мотива. Пълното им издирване е трудоемка и ненужна за случая работа. Ще се задоволим да споменем само няколко основни разновидности: две кратки песни под № 13 и № 14 в сборника на братя Миладинови ("Стойна" и "Трендафиля и змей"), песента "Змей и Рада" (поместена в Сборника за народни умотворения) и песента "Змееве задигат Радка" (обнародвана в същия сборник). Точният първообраз на народната песен, който е имал предвид Гео Милев, трудно може да бъде установен, ала убедена съм, че подобно проучване е безпредметно, тъй като авторът на "Иконите спят" е използувал само един, а именно най-същественият във всички варианти тематичен момент: поверието за любов между девойка и змей. По същия мотив са създали творби и Пенчо Славейков (епическата песен "Змейново любе") и Петко Тодоров (драмата "Змейова сватба").
Славейковата интерпретация и по сюжет, и по поетическа форма е най-близо до фолклорните варианти. Поетът е поставил ударението върху психологическото състояние на "змейновото любе". Душевните вълнения на девойката обаче са предадени напълно в духа на народнопесенната образност. Самото събитие, приказният, митичният момент тук е представен като реалност - пак в стила на фолклорното мислене.
П.-Тодоровата интерпретация на мотива за любов между девойка и митологично същество е много по-свободна и по-съвременна от Пенчо-Славейковата. Тодоров обаче, за разлика от Славейков, се интересува не толкова от психическото, колкото от нравственото. В "Змейова сватба" той е въплътил актуалните за своето време етични идеи, като е разгърнал конфликта на широк социалнопсихологически фон. Той се интересува от личността, но не личността сама за себе си, личността в нейната универсалност - както ще я открием в "Иконите спят", - а личността в съотношение с обществото. Нравствените терзания и душевният прелом у индивида в драмата на Тодоров имат точно определен исторически смисъл. Те са свързани с определена среда и бит.
Гео Милев, подобно на Славейков, набляга на психичното. Но докато у Славейков, както вече споменахме, митичната ситуация е представена като действителност, то при автора на "Иконите спят" илюзорната фолклорна реалност вече е сън, мечта, копнеж. В творбата на Гео Милев женитбата със змея е фактически нереална, но психологически реална. Фантастичното, митичното се превръща в реалност от чисто психологическо естество - това е блянът, това са потаените страсти. Това е несъзнателното, потиснатото, фройдовското "то" с неговите "непозволени" от гледище на логиката и морала стремежи. Гео Милев е отишъл значително по-далеч от Славейков в опита за психологическо пресъздаване на фолклорния мотив. Пенчо-Славейковата героиня подобно на героинята в повечето от народнопесенните варианти се бои от евентуална връзка със змея. Психологическата характеристика на Яна от "Змейново любе" е в границите на нормалното, разумното, съзнателното. Авторът на "Змей" навлиза много по-дълбоко в женската душа, като се докосва до сферите на подсъзнанието. Той вниква в сърцевината на мита, използува митологичните представи като свидетелство за потиснати от забраните на човешкото общество колективни атавистични страсти, които са изкристализирали в пречистена и одухотворена форма в народното творчество. Гео Милев навлиза в селенията на съня и бълнуванията, които съгласно глъбинната психология на Фройд също свидетелствуват за потиснатите комплекси, но вече в обсега на индивидуалната психика. Въплъщавайки хаоса и стихийната мощ на борещите се дълбоко в човешката душа стремежи, Гео Милев едновременно прониква в бездните на родовата памет, на националната психика, а оттам - в общовалидни, универсални психически състояния. Като пресъздава демоничните и атавистични наклонности в душата на съвременния човек, с посредничеството на мита, авторът на "Змей" и "Стон" стига до "първия човек на прабитието", който според него е човекът на всички времена и народности. Във вече цитираната статия "Родно изкуство" Гео Милев определя целта и смисъла на модерното творчество като едно "възвръщане" към "първичния човек". Именно такова художествено "възвръщане" към общочовешкото, към универсално-психичното е осъществено в цикъла "Иконите спят" - не само в стихотворението "Змей", което беше главен обект на нашето внимание, но и в останалите четири: "Стон", "Кръст", "Гроб" и "Край".
"Стон", "Кръст" и "Гроб" подобно на "Змей" пресъздават разяждащата сила на любовната страст. Любовният порив като самозабрана, като болезнена конвулсия на душата, като съновидение, халюцинация и мъчителен блян - тези същности на любовното чувство за пръв път в българската литература са художествен предмет в "Иконите спят". Поетът е подирил художествени похвати, адекватни на сложното и новаторско за литературата ни съдържание. Свободата на асоциациите, хаотичността на представите, пределната напрегнатост на страстите в "Иконите спят" са намерили подходящ израз в свободно начупения стих, в свободния словоред, във фрагментарността на фразата, в заредените с напрежение междустихови и междустрофични паузи, в независимата от граматически норми пунктуация, в асонансните и съставни, винаги смислово натоварени рими. За музикалната организация на "вариациите" допринасят не само краестишните, но и вътрешните асонанси и алитерации, както и периодичните повторения на определени стихове, напомнящи ролята на припева в народната ни песен. Може би тези песенни повторения са единственият елемент в "Иконите спят", който отвежда към стихотворния строеж на народната ни поезия. При Гео Милев обаче ритмическите повторения са с много по-голяма смислова натовареност, отколкото във фолклора. Нещо повече - те имат психологическа натовареност - наподобяват упорито и натрапчиво, неподдаващо се на контрола на волята повтаряне на мисли и представи в човешкото съзнание.
Не можем да не споменем, макар и бегло, за образните внушения в "Иконите спят". Повечето метафорични образи представляват оригинални експресионистични пейзажи, живописвани със словесни средства, в които цветът има самостойно и решаващо въздействие. Особено показателна в това отношение е заключителната строфа на стихотворението "Гроб":
Сляп виси безкраят.
Мълчи дълбоко там безцветна низ.
Мре кървав месец - сетня четвъртина -
сред камък, лишей, кости и пустиня.
В "Иконите спят" по блестящ начин се срещат поетът и художникът визионер, философът и мислителят. Тук Гео Милев присъствува с цялата универсалност на своя талант.
Раздиращата любовна страст в "Змей", "Стон" и "Кръст" набира все по-голяма експлозивна сила, за да премине в своето отрицание - влечението към покой, което е и влечение към смъртта. Повратният момент е четвъртото стихотворение - "Гроб" - с мото: "Там гробо ке си направам /името ке си напишам/ и моите тежки тегоби!" Достигнал пълно отчаяние, лирическият субект вече е приел идеята за смъртта като единствено спасение от проклятието на плътта, от кошмара на живота. В "Иконите спят" обаче смъртта има не само този чисто психологически смисъл - смърт - душевен покой, - но и философски смисъл - смърт-движение, смърт-живот. Това второ значение образът на смъртта придобива в последното стихотворение от "Иконите спят" - "Край". Смъртта като част от живота, от вечния природен кръговрат, като динамично преливане - тази идея на Гео Милев, въплътена в стихотворението "Край", отново го сродява с неговия учител Пенчо Славейков, който изпя една от най-съкровените изповеди по народни мотпви - "Псалом на поета". "Псаломът" на П. Славейков и "Край" на Г. Милев са две толкова различни и същевременно толкова сродни по дух творби: две изповеди на "модерни" (както би казал Славейков) поети и същевременно две въплъщения на една от основните идеи на българското народно творчество - идеята за живот в смъртта.
Петте стихотворения в "Иконите спят" са свързани в съвършен цикъл. Идейно-емоционалното съдържание постепенно прелива от една "вариация" в друга, за да се получи в резултат пълен кръговрат - символ на "кръговрата в природата, символ на човешкото битие. Поетът е потърсил символно внушение както в заглавията на отделните творби, така и в тяхното степенуване при композирането на книгата: "Змей", "Стон", "Кръст", "Гроб" и "Край". "Змей" - това са първичните страсти, подсъзнателните стихии; "Стон" - страданието; "Кръст" - разпятието между демона и бога, които живеят в човешката душа; "Гроб" - влечението към небитието, към отвъдното; "Край" - смъртта като метаморфоза на живота. Символично е и названието на цикъла - "Иконите спят", - което, дешифрирано, намира съответствие в Далчевите стихове: "вечно и свето е само мъртвото,/ живото живее в грях".
Макар Гео Милев да твърди, че художественото творчество е подсъзнателен, интуитивен процес, с цикъла "Иконите спят" сам до известна степен опровергава тази теория: структурата на стихосбирката притежава такава вътрешна логика, която не може да бъде постигната без ясна предварителна концепция, без съзнателно преследвана художествена цел...
...Гео Милев подири нови, непознати дотогава в литературата ни измерения на националното и ги откри в глъбинната психология и митологията. Той освободи националнофизиономичното в поезията от всякаква описателност, от всякаква сюжетност, от всякаква конкретно историческа обусловеност. В това отношение той се доближи най-много до търсенията на поетите ни символисти. Не случайно "Иконите спят" носят посвещението: "На Теодор Траянов, автор на "Български балади". За разлика от българските символисти обаче, които бяха отвърнали взор от народното ни творчество, Гео Милев доказа, че и най-модерните, най-авангардните идейно-художествени стремежи могат да бъдат съчетани с неизчерпаемия свят на фолклора. С "Иконите спят" поетът даде на своите съвременници и следовници талантлив и уникален образец за "родно изкуство", който се нарежда сред най-добрите творби по фолклорни мотиви в българската литература.
@bgmateriali.com
