Темата за живота и смъртта в българската литература

Темата за живота и смъртта присъства в Ботевата творба "До моето първо либе", във Вазовата - "Новото гробище над Сливница" и в повестта "Крадецът на праскови" на Емилиян Станев.
Първо да разгледаме темата за смъртта. Тя е арбитър, който дава финална оценка на човешкия живот. Историята се опитва да съхрани споменът за смъртта на личности и събития, които трябва да останат в народната памет. А изкуството разкрива творческия потенциал на човека през различните етапи от неговото развитие. Изкуството съхранява във времето различни творения на човека и той се оказва неподвластен на смъртта.
Каква е връзката между живота и смъртта? Човекът знае, че е ограничен във времето. Смисълът на човешкия живот се изразява в това да оставиш свои наследници, които да те продължат във времето. Според отделните религии, смъртта се възприема като преход от едно към друго битие. В древността смъртта се разбира като нормална част от жизнения кръговрат - един човек умира, а друг се ражда. Трябва да има обновление. Старото умира, за да се роди новото. Проблемът за смъртта е  свързан с този за паметта. Съхраняването на спомена за достойно изживяния живот е възможност живите да запазят по нещо от живота на своите предходници.
В литературата една от основните теми е героичната смърт, която се запазва в народната памет. Това е саможертва в името на значима кауза за обществото. В часовете по литература и по история знаете, че с делото си Христо Ботев доказва своята отдаденост на идеала за извоюването на свободата.
Забравата е вид духовна смърт. Писателите през различните епохи възприемат смъртта като тема, на която да посветят своите произведения. Повече ги привлича темата за смъртта, а не темата за живота. Това се вижда от литературата на Романтизма. В началото на 19 век темата за смъртта е желана и красива. Според писателите романтици само избраните личности могат да избират между живота и смъртта и да търсят какви послания да изпратят на хората.
Смъртта в различните литературни творби през епохата на Средновековието е представена като преминаване от едно битие в друго /8 клас/. Във Възрожденската литература смъртта увенчава живота на борците за свобода. Тази идея присъства в стих. на Добри Чинтулов - "Стани, стани, юнак балкански!". В поезията на Ботев смъртта е мечтана. Смъртта в името на възвишен идеал отвежда към вечността и безсмъртието. Именно това ще осмисли живота на пожертвалия се. Тази идея присъства в творбата "На прощаване в 1868 г." Заветът на героя към неговите братя е да продължат делото му.
Да видим и стих. "До моето първо либе", с което ще се запознаем през следващите часове. В него съпричастността към страданието на народа става причина лир. Аз да пренебрегне правото си на лично щастие в името на борбата за свобода. Да видим каква е представата за смъртта в творчеството на Иван Вазов. При него смъртта на героите е видяна като саможертва в името на родината. Ако направим един паралел между Ботев и Вазов, ще видим, че Ботев твори преди Освобождението и тогава на смъртта се гледа по различен начин. В неговите стихотворения, тя е представена като възвишен идеал, а при Вазов смъртта е в името на националното осъзнаване. След като свободата вече е факт, на подвига се гледа по различен начин. Но и след Освобождението дългът е този, който обединява хиляди българи и става причина те да надмогнат страха от смъртта. Смъртта на българските войници е също толкова велика, колкото тази на борците за свобода. Позорът обаче се явява по-страшен от смъртта.
В повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" смъртта е представена по време на война. Там се вижда колко е уязвим един човек. Войната показва слабостите на човека. Той всеки ден се среща лице в лице със смъртта. Елисавета избира смъртта пред живота без любов. След смъртта на Иво, тя няма за какво да живее. Затова в повестта "Крадецът на праскови" смъртта е лишена от героичност.
Ето това е първият урок от този тематичен блок за живота и смъртта.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave