Да не беше никога изгрявал     оня жарък и задушен ден!     Изгорен от жажда, се наведох,     знойни устни за да разхладя,

От хълмовете иде хладен дъх на гибел     и вече в сините води на небосклона     дърветата потапят мрежа черни клони,     де сетните листа се бият като риби.

Аз бродя сам из улицата. Бавно     зад покривите като тях червена     догаря нейде вечерта на запад.     И вперил поглед в нея, аз си спомням.     Тя в този час гори и над Неапол.

 Гори във пладнята просторът,     немеят листите от зной.     Прозорецът стои разтворен,     а в стаята умира той.

Бе пролет като всяка божа пролет.     Бе ден подир дъждовна нощ: сияен.     Прозорците на къщите блестяха,     блестяха керемидените стрехи,     блестеше мократа зеленина

Връща се в квартала той полека     с някаква усмивка на уста,     и не вижда нищичко човека,     и върви, нивиден от света.

Прихлупените вехти хижи         из крайнините на града,     стени с опадала мазилка         като че с белези от струпеи,     врата раззината и черна

Дълъг път, потъмнял и разкалян,     който води незнайно къде,     който прав в есента кървоалена     като меч е разсякъл света.

1. От кое стихотворение са стиховете? Сам дяволът я сякаш дал под наем, но неизвестно кой е наемателят. Затворена е всякога вратата а мракът спи и през деня във стаите. A) „Прозорец“ Б) „Стаята“ B) „Къщата“ Г) „Дяволско“

Детето беше още твърде малко,     ала очакваше тоз миг със трепет,     загледано от горния прозорец.     Разтваряше стопанинът вратата     на свойта двуетажна селска къща     и в двора втурваха се двата коня