Реалният свят в творчеството на Атанас Далчев е диаболичен, лишен от човешко присъствие, населяван само от вещите и от смъртта. В Далчевата поезия не намират място вярата, надеждата и любовта. Светът е неуютен. Злото в него е победило доброто. В стихотворението "Прозорец" поетът изгражда образа на красив, хармоничен, добър илюзорен свят и неговата мигновена разруха.

Поезията на Далчев се появява през 20-те години на 20 век и се оформя като радикална опозиция на символизма. Далчевата поезия изгражда пространства населяване от вещи, пространства, в които властва самотност, обезлюденост, неживот. Субектът е толкова отчужден, че се е превърнал в чужденец, който не идва от никъде и не отива никъде. Той е лишен от история, от сегашност, няма и бъдеще : "и аз съм сам стопанина на къщата, / където не живее никкой, / ала не съм аз заминавал никъде / и тук от никъде не съм се връщал".

На годините бързеят всичко отнася.     И сърцето най-сетне умира.     С безразличие ти отминаваш врага си,     преставаш да искаш и дириш.

Щом тя се спусне, отначало горе     на куполите златото помръква,     а най-подир и на самата църква     потъва бавно каменния кораб.

Човек бе сътворен от кал, но     днес от желязо е света.     Тежко` на мекия! За малко     щях да умра от доброта.

1. Кои творци в българската литература „оварваряват” поетическия език? а) Христо Ботев и Иван Вазов б) Атанас Далчев и Гео Милев

Часовете капят върху пода.     Ти не спиш и слушаш сред нощта     стоновете кротки на комода     и бръмчението на съня.

Поезията на Атанас Далчев създава художествен свят на зримата духовност. Тя има своя предметна реалност.Докоснал се до красивата нетленност на духовното прозрение, поетът търси предметен образ, който да изрази простия, но дълбок смисъл на “видяното” чрез мисълта. Той съществува в реалният свят на човешкият живот, но единствено Далчев открива скрития му смисъл. Между поетична мисъл и предметен детайл настъпва хармония.

1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО Темата на стихотворението „Повест“, както и проблемите, които тя съдържа, не са нови за българската литература. Какво придава смисъл на човешкия живот? Защо имам чувството, че животът ми отминава напразно и се превръща в „живот неживян“? Защо светът около мен ми изглежда като „мрачен затвор“

Не зная твоя чин, ни име     на ангелите във реда,     но знам, че ти в нощта откри ми     отново пътя към света.