Стихийната жизненост, която неудържимо блика от стихотворението „Амазонка”, е една от най-специфичните черти на твореца и човека Багряна. Лириката й е глас на младостта, на самочувствието, на жаждата за живот и увереност. Нищо не може да възпре устремената към просторите душа!

Стихотворението „Потомка" от Елисавета Багряна въвежда читателя в съкровения свят на жената - „вечна", защото пренася във времето родовите ценности, трайни и вечни като родната земя, и „свята", защото с любовта и с непокорството на духа си обновява живота.

Името на известната българска поетеса Елисавета Багряна поражда у всеки асоциации за волност и стихийност, за неудържими пориви на кръвта и опиянения от полета над пространствата. Тя става един от символите на духовното и социалното разкрепостяване на жената. Символ на бунта срещу ограниченията на семейния бит и традицията. Тя също допринася изключително много

Проблемите за духовната младост на човека, неподвластна на физическите закони, за силата на родовите корени, неизбежно отвеждащи и до обичта към всичко човешко, са общозначими.

Стихотворението на Елисавета Багряна „Потомка” (1925) е включено в първата стихосбирка на поетесата - „Вечната и святата” - книга, с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература. 

Поезията на Елисавета Багряна е ярко художествено въплъщение на порасналото самосъзнание и самочувствие на личността, характеризиращо 20-те години на XX век. Проникновено и вълнуващо поетесата разкрива образа на „вечната и свята" българска жена, която не приема тесните рамки на еснафския домашен бит.

Първата стихосбирка на младата Багряна, „Вечната и святата”, 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация - както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи.

Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането.

Още в първата си стихосбирка, „Вечната и святата”, най-видната българска поетеса Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност в българската поезия. Докато в любовната лирика на Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов

Стихотворението „Кукувица” е самодивската песен на Багряна, код за разгадаване магичната сила на нейната поезия. Тук е лирическата дързост на поетесата дръзва да се изправи срещу естествените закони на природата. Творбата отразява духовния ренесанс на вената у нас, включила се особено активно в социокултурния живот след Първата световна война.