Отечество любезно, как хубаво си ти!     Как чудно се синее небето ти безкрайно!     Как твоите картини меняват се омайно!     При всеки поглед нови, по-нови красоти:     тук весели долини, там планини гиганти,

В една ниска плевня, под тъмната стряха двамината братя укрилии се бяха. Четата отмина. По-старият брат от треската хваната, разтреперан, бляд,

В стихотворението “Новонагласената гусла” от първата си сбирка “Пряпорец и гусла” Вазов отхвърля камерните настроения и интимни трепети от най-ранните си творби, обявявайки ги за робска поезия (“да опустеят песни лъжливи”) и дава ритуална клетва, че ще бъде верен на новия си дълг: да твори “песни свободни”, в които да разкрива страданието и величието на своето Отечество. Това патриотично вричане е позиция, която отстоява неизменно до края на творческия си път

Одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов изразява дълбоката почит на поета към саможертвата на загиналите за свободата на България. Като художествена кулминация на цикъла „Епопея на забравените”, тя е поетична възхвала на техния безпримерен подвиг. Вазов се прекланя пред саможертвата на героичните защитници на историческия връх Шипка, борещи се за свободата на България.

1. Посочете в кои стихосбирки са публикувани следните произведения на Иван Вазов: 2. Коя е най-важната качествена характеристика на езика, отбелязана в началото на стихотворението „Българският език”? 

Иван Вазов е болезнено чувствителен към всичко, свързано с национално-историческата ни памет и с опазване на родовото ни самосъзнание. Поетът написва стихотворението „Българският език", за да защити опазения през вековете „език свещен" на дедите ни с гражданска и родолюбива страст,

Разказът „Една българка" от Иван Вазов разкрива духовната сила на една обикновена жена от народа, изправена пред труден избор. Тежка е съдбата на българина, загубил свободата си, живеещ в робство - изтерзан и измъчен. Но авторът доказва, че въпреки робството народът е съумял да запази жива волята си за борба, съхранил е моралната устойчивост на духа си.

Планината пуста. Дивота и сън е. Вред пространства голи, бърда, урви, трънье; в пустинята влада някой гробен дух. Небосводът гледа уплашен и глух. Лесовете черни, накрай кръгозорът

О, Каблешков бедни!         Тоз народ поробен дa мисли за слава не беше способeн; игото тежеше на неговий врат, без да предизвика гордия му яд.

Бунтът бе помазан. В горските усои паднаха убити всичките герои. Сам Хаджи Димитър между них оста, защото числото надви храбростта.