Недейте прави толкоз гръм,     не ме корете строго, каквото имам, щото съм, на себе го дължа, ей богу.

Чрез своите герои Иван Вазов успява да проникне в човешката душа. Той ни припомня забравени идеали и утвърждава ценности, в които вярва. Произведенията му ни помагат да бъдем човечни и нравствено чисти, да върнем общочовешките ценности в нашето време. Разказът „Една българка” ни запознава с духовната красота на баба Илийца и с това провокира съзнанието на съвременника ни, който малко обръща внимание на духовността, съвестта и морала.

Повестта е публикувана във в. „Зора“ 1885г. Тя е част от така наречените Сопотски спомени на Вазов, в които влизат още разказът „Хаджи Ахил“, романът „Под игото“ и първата Вазова повест „Митрофан и Дормидолски“. Подзаглавието на творбата е „Картинки от типове и нрави български в турско време“. По късно картинки е заменено с галерия.

На България На теб, Българио свещенна, покланям песни си сега. На твойте рани, кръв безценна, на твойта жалост и тъга, на твойте сълзи и въздишки, на твойте страсти и тегло и на венеца мъченишки, кой грей на твоето чело.

- Чакаш ли ме? - Готов съм. - Да пием бари по едно пиво? - Прекрасно. И двамата приятели влязнаха у бирарията "Венети".

Така възвеличаването на неоценената природа се превръща в творбата в основен елемент на Вазовата патриотична стратегия – да изгради чрез художественото познание за българската земя патриотично съзнание у своите читатели. В това отношение Вазов се отъждествява със своя герой дядо Йоцо – единственият българин в следосвобожденските му разкази, който носи духовно зрение за високите стойности на придобитата свобода

Минаха две седмици, а Македонски беше изчезнал без да се обади. Аз съществувах, благодарение на неговото милосърдие и изведнъж бях останал гладен и без средства. Заедно с Хаджият и Попчето ядохме два-три дни на вяра у Странджата, но той изведнъж се разболя и ние останахме гладни. Огънят, където къкреше бобът угасна, съдовете и чашите стояха немити и дебел пласт прах ги покриваше. Шумната и многолюдна кръчма стана пуста. Хаджият тръгна да търси пари от някой богаташ. Замина и не се върна.

Там, дето се види Балканът високи край дола тракийски, на южна страна, да пуща стремливо плещи си широки, величествен, страшен и прав кат стена:

Език свещен на моите деди  език на мъки, стонове вековни,  език на тая, дето ни роди  за радост не - за ядове отровни

Иван Вазов е първият професионален писател в българската културна история, първият, който превърна литературата в свое единствено призвание и съдба. Той е живата връзка на две епохи – Българското възраждане и следосвобожденското време. Връзка не само тясно литературна, но и като всеобхватна духовна традиция. Като художник от възрожденски тип Вазов мисли в подчертано народностни категории.