Характерна черта на Вазовото творчество е документално-историческата основа на почти всички негови произведения. С тях той реагира точно, навременно и съответстващо на текущите събития и актуални проблеми, касаещи България и българския народ.

Историята познава върхове и падения, побе­ди и поражения. Победите разкриват величието на националния дух, а пораженията - устойчи­востта на националния характер. Този, който умее да разчита знаците на народната съдба, стига до мъдростта и познанието, че бъдещето е заложено в миналото и че истинският патри­от получава чрез уроците по история примери за национална гордост

Създадена по конкретен повод, одата „Българският език" на Иван Вазов се превръща в апология на родното слово. Тя е написана през 1883 г. - време, когато България се стреми да докаже своите морални и духовни ценности и да намери мястото си в Европа и света.

Създадена по конкретен повод, одата „Българският език" на Иван Вазов се превръща в апология на родното слово. Тя е написана през 1883 г. - време, когато България се стреми да докаже своите морални и духовни ценности и да намери мястото си в Европа и света. Не е случаен и фактът, че именно през този период Вазов пише и одата „Опълченците на Шипка".

Одата „Опълченците на Шипка” е последното стихотворение от цикъла „Епопея на забравените" от Иван Вазов. В нея авторът влага чувства, характерни за цялото му творчество - пламенно родолюбие, вярност към идеалите на Възраждането, патетичен стил, придаващ специфичен облик на поезията му. С всяка своя творба Вазов служи на големите цели на своя народ.

Одата „Опълченците на Шипка" е последното стихотворение от цикъла „Епопея на забравените" от Иван Вазов. В нея авторът влага чувства, характерни за цялото му творчество - пламенно родолюбие, вярност към идеалите на Възраждането, патетичен стил, придаващ специфичен облик на поезията му.

Произведението на Софокъл “Едип цар” е признато за съвършена драматургична творба в старогръцката литература, поставяща проблема за човешката съдба, зависима от волята на боговете, определяща нравствения свят на героите в нея. Централна фигура в Софокловата трагедия е Едип. Същността му се определя от факта, че е поставен между нравствено-етичните норми и крайните проявления на човешкия характер, а именно високомерността, грубостта и гордостта, раждаща тираничност.