След властния „гръмовержец” Пенчо Славейков и драматичния Пейо Яворов Димчо Дебелянов е поредното самобитно явление в полето на българския модернизъм. Лириката му е нежна и меланхолична, скръбно приглушена, тихо нашепваща елегични мелодии... Димчо Дебелянов е най-нежният български лирик.

Релацията “човек-град” е проблемно ядро в поезията на Смирненски. Двата образа имат двумерен идеен строеж. В социалните му елегии човекът е разкрит като жертва на несправедливата действителност, а градът – като вместилище на злото.

Творчеството на Дебелянов, също като творчеството на Яворов, е проблематично за описване само в границите на символизма. Действително, че Дебелянов започва като типичен символист. В творби като "Лъст", "Лъч", "Гора", "Легенда за разблудната царкиня"

Елегичният отзвук от мечтаното, но така и несбъднало се „завръщане" в „бащината къща" - свят на родово интимно щастие, намира своето художествено въплъщение в стихотворението „Спи градът”.

Спи градът в безшумните тъми.     На нощта неверна верен син,     бродя аз — бездомен и самин —     а дъждът ръми, ръми, ръми…

Творчеството на Елин Пелин се появява през деветдесетте години на миналия век и отговаря на две същностни тенденции на литературната ситуация от тогава. На първо място литературата продължава да се насочва към българското село, откъдето тя извлича характерни социални и етнопсихологически проблеми. На второ място литературата ни от края на миналия век се отваря към света

Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разби­ра, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действител­ност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.