Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата
Mon ame est une Infante… Albert Samain I … И там, на тоя бряг пустинен, от вечните води и милван, и терзан, на вярна стража спрян, един чертог старинен, един чертог зловещ виши безгласен стан.
В началото на 20. век поетът символист Димчо Дебелянов участва като доброволец на фронта в Първата световна война и е ротен командир. Това всекидневие довежда не само до личностното преобразяване на Дебелянов, но и до трансформации в неговата поезия,
Димчо Дебелянов е един от обречените представители на българската литература, белязан с таланта на поетическото слово и орисан да напусне този свят твърде рано. Поезията му е нежна и меланхолична, скръбно приглушена, тихо нашепваща елегични мелодии за болката,
1. Посочете вярното твърдение: А) Заедно с Яворов и Лилиев Дебелянов е най-значителният творец от формацията на българския символизъм.
Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни на взбунено море, пияно от несдържната си мощ — под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни, тук всеки ден е ден без отдих, безсънна — всяка нощ.
Едно от последните стихотворения на Димчо Дебелянов, писано на фронта, завършва със следните стихове: И как е странно в грохота на тоя вихър лих, където всички са един и всеки все пак – сам, да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих из кротките елегии на Francis Jammes.
Ако загина на война, жал никого не ще попари — изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари.
Изпитал горести и несгоди, разочарования и неосъществени мечти, докоснал се до самотността на бездомника и до отчаянието на скитника, Димчо Дебелянов създава поезия, в която оживяват всички трепети на човешката душа. Тя въплъщава не само виковете и стенанията на страдалеца
Аз умирам и светло се раждам — разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.