Рано в света неделя отец Игнатий се метна на своето пъргаво врано конче, прекръсти се, излезе из широките манастирски порти и се спусна надолу към полето да обиде ниви и ливади.     Зад сините планини на изток, из едно море от светлина и слава

 Горе в планината е старият манастир „Света Троица“, мъчно достъпен и затова почти запустял. Бутнат в подножието на големи ронливи скали, добили причудливи форми на чудовища, с разсипана каменна ограда, потънал в бурен, с изкривени

Ето. След три години скитане по чужбина Липо пак се връщаше в село. Бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, по риза — кирлива, залепена като мушама на плещестата му потна снага, рошав и нечист, с оръфана

В село эавърлува невярна болеет — тежката болест — и зареди да мори от къща на къща.     Изчезна радост, почерня измъчен народ. Сякаш зли духове прелетяха над селото.     — Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!

Колко му е на пролетния ден! Свърши се като всички божи дни. Нищо ново не се случи в село, нищо необикновено. Се същите беди, се същите тъги и радости. Утре е празник и пукнатата черковна камбана с треперлив ек възвести това на греховното

Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейка починал — никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. Ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха, че тоя път той не се шегува

Елин Пелин разказва увлекателно за селския живот, за радостите и скърбите, за делниците и празниците, за труда и веселието. Тежък е животът на българския селянин, изпълнен с непосилен труд и непрекъсната борба с природата.

Леля Станка имаше някаква далечна роднина, гражданка, която живееше в София, дето имаше собствена къща и получаваше пенсия за не знам какви заслуги на покойния й мъж. Тя се казваше леля Дъмша. Нямаше ден, през който леля Станка да

Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце. Ситен дъжд непрестанно ръми и рони последните жьлти листа на оголелите тополи, които стърчат край старата черквица, печални и тъжни като вдовици. Разградените стари гробища пред

Селският доктор, чичо Горан, с възпретнати до колене крачоли на потурите си, с обрамчена торбичка, гази наведен из реката и търси пиявици. Той върви бавно, внимателно обръща всеки камък, заспал в спокойната водица, и се взира в нежно