Неслучайно Иван Вазов е наречен „народен поет“, „певец на България“ и „патриарх на българската литература“. Дълбоко свързан с родината и народа си, той откликва на трудностите, изпитанията и предизвикателствата пред България и възпява ценностите, надеждите и мечтите й. В забележителното си творчество поставя началото на всички литературни видове.

В центъра на Вазовото творчество стои една многоаспектна, но смислово единна тематично-емоционална ос: България — българинът — българското. За Вазов родното е осмислено като свръхценност и винаги носи ореол на сакралност в духа на възрожденския културен модел. В него родното е вечно, непреходно и стойностно — то е „минало страдално „една кръв, език, съдба“. Вазов създава

Творческият поглед на Иван Вазов, насочен към обществената действителност след Освобождението, е изпълнен с нарастваща тревога и нравствената „тъмнина" на разочарованието. Писателят не намира основание да се чувства особено горд от българската си принадлежност към народ със странно променена ценностна система.

В романа си „Под игото“ Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението — Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в българската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрелост и е готов на най-върховното проявление — саможертва в името на свободата.

В “Под игото”, а и в цялата Вазова проза, наблюдаваме характерен стилистически контрапункт: вкус към сюжетната случайност и константност в размисловия есеизъм. Те са твърде неравностойни като текстови обем, но напълно достатъчни, за да обособят две художествени нива: епично повествование, плътна,

Свидетел на грозна обществена действителност, Вазов търси нови художествени образи, контрастни по естетическо въздействие, с които да изрази човешкото си и личностно несъгласие с безнравствеността на времето.

Вазов природата не е обикновена литературна тема. Тя е хармонията в неговия интимен свят - въздига и успокоява душата му, изостря сетивата към красивото и доброто. Той я обича с пристрастието на заклет пилигрим, но не от дистанцията на работния си кабинет, а замаян от непосредственото й дихание.

Иван Вазов (1850 - 1921) е роден в град Сопот на 27 юни 1850 г. в семейството на търговеца Минчо Вазов. Учи в родния си град, а после - в Калофер при известния учител Ботьо Петков (бащата на поета Христо Ботев) и в Пловдивската гимназия.

„Опълченците на Шипка“ е последното стихотворение от поетическия цикъл „Епопея на забравените“, писан от Вазов между 1881 и 1884 година. Цикълът се състои от 12 стихотворения, посветени на дейците на българското националноосвободително движение. През годините след Освобождението поетът наблюдава как постепенно

Иван Вазов твори през последните десетилетия на XIX и в началото на XX век. Годините преди Освобождението са време, в което българската литература носи възрожденския дух за борба срещу робството и издига като висша ценност свободата, а като върховна добродетел - саможертвената смърт в името на постигането на високия идеал - независимо отечество.