Иван Вазов твори през последните десетилетия на XIX и в началото на XX век. Годините преди Освобождението са време, в което българската литература носи възрожденския дух за борба срещу робството и издига като висша ценност свободата, а като върховна добродетел - саможертвената смърт в името на постигането на високия идеал - независимо отечество.
Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев
Стихотворението „Българският език“ е написано, когато от Освобождението са минали само пет години. Но вече се чуват обвинения към българите, че били получили даром свободата си, че нямат свои ярки герои и изявени творци, че речта им е груба и негодна за създаване на литературни произведения.
Повестта „Немили-недраги” на Иван Вазов интерпретира една от водещите теми в българската литература в края на 19 век – темата за националноосвободителните борби. В света на творбата „нашто недавно” е драматично и сложно; оценката за него не може да бъде еднозначна. Представа за трагичната раздвоеност на времето дава разказът за последните дни и за смъртта на Странджата (V част).
Десета част на Вазовата повест „Немили-недраги“ има особен смисъл в „сюжетното развитие. В нея за първи път в художественото настояще се налага истинският образ на българския хъш. В часа на делото мъченикът се превръща в герой - такова внушение гради разказът за трудния път на Македонски през замръзналия Дунав като пратеник на хъшовете при Левски. Дързък
Седемнадесета част на Вазовата повест „Немили-недраги” е епилогична. Тя визира следосвобожденското време, когато е създадена и самата творба. Като обобщава художествените внушения за мъченичеството и героизма на българските хъшове, Вазов изразява и несъгласието си с морала на Нова България, отчуждена от светлите идеали на Възраждането. В началото на
Вазовият разказ „Една българка” смислово е обвързан с паметен за българската история момент – разгрома на Ботевата чета. В трагично време на изпитания, на робско примирение и страх се откроява образът на главната героиня – баба Илийца. В света на творбата тя остава вярна на своя родолюбив и християнски дълг, на своето разбиране за добро. Проблемът дали образът на баба Илийца има
I. Увод 1. Разказът “Една българка” на Иван Вазов и историческото време – пресъздава трагичното за българския народ време на: – саможертвеност – робски страх и позор – стремеж да се стори добро като противовес на насилието 2. Творбата утвърждава високото, човеколюбивото, жертвоготовното в живота на българина. Логически преход: Главната героиня на разказа – баба Илийца, прави
Епически разгърнатата картина на битката (втората смислова цялост на одата „Опълченците на Шипка”) е защита на поетическата теза, заявена в лирическото встъпление на творбата, че българският народ има право да бъде свободен. Право на съществуване има всеки народ, който с достойнство приема своето минало и от позициите на историческия опит намира основания за своето
ПРОИЗВЕДЕНИЕТО Повод за създаването на „Една българка“ е действително събитие. През 1899 г. Иван Вазов предприема пътуване до Черепишкия манастир. Целта му е да види мястото на Ботевата смърт. В ханче по пътя научава историята на баба Илийца.