Създадена по конкретен повод, одата „Българският език" на Иван Вазов се превръща в апология на родното слово. Тя е написана през 1883 г. - време, когато България се стреми да докаже своите морални и духовни ценности и да намери мястото си в Европа и света. Не е случаен и фактът, че именно през този период Вазов пише и одата „Опълченците на Шипка".
"Преклонената главичка остра сабя не сече" - тази истина едничка кой би смял да отрече?
Съчинение разсъждение върху 3-та глава от разказа "Една българка". В трети епизод от разказа "Една българка" Вазов разкрива духовната сила и нравствената устойчивост на главната героиня - баба Илийца. В разглеждания фрагмент човешките добродетели на тази обикновена българска жена са представени чрез метода на съпоставката.
Линее нашто поколенье навред застой, убийствен мраз; ни топъл луч, ни вдъхновенье не пада върху нас.
Природата е източник на поетическо вдъхновение за много поети. Горещ неин поклонник в българската литература е народният поет Иван Вазов. Природата за него е най-съвършеното божие творение, по-съвършено и от човека. В разказа си „Пейзаж” той споделя, че тя поражда у него най-блажени усещания.
Манастирът тесен за мойта душа е. Кога човек дойде тук да се покае, трябва да забрави греховния мир, да бяга съблазни и да търси мир. Мойта съвест инак днеска ми говори.
Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор;
Сега съм у дома. Наокол планини и върхове стърчат; гори високи, диви шумят; потоците, кристални и пенливи, бучат - живот кипи на всичките страни.
Недейте прави толкоз гръм, не ме корете строго, каквото имам, щото съм, на себе го дължа, ей богу.
Повестта е публикувана във в. „Зора“ 1885г. Тя е част от така наречените Сопотски спомени на Вазов, в които влизат още разказът „Хаджи Ахил“, романът „Под игото“ и първата Вазова повест „Митрофан и Дормидолски“. Подзаглавието на творбата е „Картинки от типове и нрави български в турско време“. По късно картинки е заменено с галерия.