Йордан Йовков(1880-1937) „Песента на колелетата”(1924г.): Жанр: разказ. Принадлежи на сб.”Песента на колелетата”. Тема: доброто и красивото като основни ценности, които могат да осмислят човешкия живот и да направят хората щастливи. Герои: Сали Яшар, Шакире, Джапар.

Беше рано, един-два часа, докато съмне Чичо Митуш и Митко влязоха в големия агъл, дето бяха овцете, но ннщо не можеше да се види. Малко по малко очите им свикнаха на тъмнината: покрай плетищата, прислонени надлъж една до друга или насъбрани на купчини сред агъла

Димитър Медара от Сърнено, някогашен хергеледжия при хаджи Петра, беше дошел, както правеше сегиз-тогиз, да се види с чича Митуша. Те си поприказваха доста време (с Медара не можеше да се говори за друго, освен за коне и за хергели), след туй чичо Митуш отиде да види

Марин измъкна от руклата едно късо, по-гладко и по-тънко дърво и колкото да не е с голи ръце, мушна го под мишницата си. Двамата с Ерофима те излязоха от чифлика. Всеки държеше в ръцете си по комат хляб, който Галунка им беше дала, и както вървяха, поотчупваха си и ядяха.

Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа

Един чудноват човек , нито гражданин, нито селянин идва към кафенето на Еньо и дълго време кафеджията се взира в него, за да го познае. Оказва се , че това е старият му познайник Серафим . Този човек е слаб, дребничък със сълзящи очи. Облеклото му е много интересно - смачкано бомбе на главата, цървули на краката.

Веднъж, посред лято, в Енювото кафене пристига  чудноват човек, облечен с дълго като расо зимно палто, смачкано бомбе на главата и цървули на краката. Еню не успява да го познае веднага, но погледът му всеки път се спира върху палтото на непознатия - избеляло, окъсано и нашито с безброй огромни кръпки.

Преди още вълчицата, за която се мислеше, че се увълчила в нивите, да почне да прави пакости, Петър овчарят беше я виждал и знаеше, че се навърта из тъдявашните места. Само че, както се вижда, по рано тя се беше задоволявала с дивеча, който можеше да си хване, или, за да не обръща внимание

Лято е. Към Еньовото кафене се приближава непознат човек, облечен в зимно палто, покрито с кръпки. Той е слаб и дребен, а лицето му – сухо и черно, с влажни и недоспали очи. Еньо го гледа с любопитство, а мъжът му се усмихва приветливо...

Ние, хората, сме доста странна порода. Бием се по между си. Егоисти сме. Завиждаме един на друг. Никога не сме доволни от това което имаме, дори когато е даденост. Безкористните постъпки в това време на имуществено забогатяване и душевен упадък вече са мит. В своите разкази Йордан Йовков прониква до сърцевината на човешките вълнения и подбуди. Търси и открива самородното богатство на хората, а такива има само в един идеализиран свят.