В разказа “По жицата” Йордан Йовков е дал израз на някои от най-светлите християнски добродетели - любов към ближния, милост, доброта. Чрез образите на няколко обикновени хора от народа - Моканина, Гунчо, жена му и болната им дъщеря - авторът внушава идеята за дълбокото родство между хората с щедри
Радичков обичаше да се разхожда в Борисовата градина. Най-често сам. Спътниците ми се познаваха с писателя. Поздравиха го и зачакаха - той ще се спре ли с нас? Той спря с онази много странна Радичкова усмивка, едновременно загадъчна, доброжелателна и хитроумна. В този момент някаква птица се обади от близкото дърво.
Светът, в който живеем, винаги оставя свои следи в душата ни. Но въпреки нашите усилия, те често остават неразгадани, с неясно послание, защото днешният човек се е отдалечил доста от способността да чете знаците на битието и да ги следва. Йордан Радичков ни въвежда в един своеобразен „магически" свят, в който всичко си има своето място и смисъл - хората
Проблемен център на Йовковото творчество е извисената духовна природа на човека. Ето защо прекрасното е естетическа доминанта на неговите разкази. То е разкрито в два плана – като красота от естетически и от нравствен тип. Независимо дали се проявява като пластическа (материална) или като духовна даденост, тя е умиротворяваща сила, способна да помири Йовковия човек със себе си и със света. Нейни носители са два типа герои – обаятелни грешници и Христови праведници.
Думите на Моканина: „Бяла лястовичка... Има ли я?", от Йовковия разказ „По жицата" разкриват зародилата се в сърцето му надежда, че ще има лек за болката на Гунчо и семейството му. Кратки по своето съдържание, двете въпросителни изречения носят и колебанието, обхванало човешката душа, и желанието да съществува някакво чудо, което да възстанови нарушената хармония в света.
В една от малкото си пестеливи изповеди пред проф. Спиридон Казанджиев Йовков разкрива предисторията на разказа „По жицата". Веднъж, при редовния преглед на хрониката в утринния вестник, той прочита, че някъде из Казанлъшко се появила носеща изцеление според поверието бяла лястовичка и че хората от селата в оня край се втурвали да я търсят.
Йордан Йовков е разказвач – мъдрец. В неговия художествен свят на доброто и красотата героите непрекъснато търсят смисъла на човешкия живот, на битието. Те често грешат, като всеки земен, но след това страдат, осъзнават своето падение и чрез сълзите или усмивката показват, че мъката ги е направила вече по-благородни, нравствено извисени.
„По жицата” е разказ за човешкото страдание и състрадание, за спотаената болка и съпричастието към нея. Авторът внушава идеята, че няма по-благородна постъпка от тази да се помогне на човек, изпаднал в беда, да се прояви разбиране и съчувствие към неговите страдания, да му се вдъхне вяра и надежда.
Йовковите произведения са дълбоки нравствени послания към читателя. Те утвърждават вярата в хуманното. В разказа „По жицата” има много мъка, но и една светла надежда в доброто. Неговата нравствена светлина е определяща при изграждане образите на Гунчо и Моканина. Бедността и страданието на Гунчо го извисяват.
В своя разказ „По жицата” Йордан Йовков пресъздава мотива за човешкото страдание чрез съдбата на Гунчо и неговото семейство. Именно мъката и страданието са причината тези хора да тръгнат по безкрайните добруджански пътища, водени от надеждата да намерят бялата лястовичка, която ще излекува болната им дъщеря.