Епохата на 30-те и началото на 40-те години на миналия век, в която Никола Вапцаров се утвърждава като поет, сама налага проблемите. Това време на голям исторически прелом и на решителни събития, разтърсили света.

Поезията на Лилиев разкрива един неповторим свят на нравствени тър­сения и романтични видения, който пренася читателя в измеренията на копнежа по щастие и духовно съвър­шенство. Със своята музикалност и специфична форма стиховете му съз­дават неотразимо въздействие върху човешките възприятия и пробуждат желание за приближаване до един мечтан и бленуван свят. Стиховете на Лилиев рисуват при­родни картини, осезателно конкретни, внушават усещане за лично преживяно. В същото време поезията му не е пейзажна, защото описанието на природата не е основна авторова цел.

Природата е източник на поетическо вдъхновение за много поети. Горещ неин поклонник в българската литература е народният поет Иван Вазов. Природата за него е най-съвършеното божие творение, по-съвършено и от човека. В разказа си „Пейзаж” той споделя, че тя поражда у него най-блажени усещания.

Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия. В своята едноименна творба "Елегия" Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно