Появата на Елисавета Багряна в българската поезия е знаменателна и впечатляваща. След поетите символисти Багряна отново приземява поетичната образност и донася усещането за непосредствено, но същевременно и извисено възприятие на света.

Романът на Димитър Димов „Тютюн“ е истинско събитие в културния живот на България. В него намират среща времена и нрави, хора и събития. Романът става странен кръстопът на стремежи, своеобразен кръстопът на народи. И в този кръстопът всяка „осъдена душа“ намира сила да носи собствения си кръст. Д. Димов, за когото важи древната максима „човекът е мяра за всички неща“

Димитър Димов е писател с изключително висока култура, с голяма интелектуално-логическа способност и необикновено творческо въображение. Той е „роден романист, с изящен дух, устремен към висините на чувствата и мисълта, освободен от битовата паяжина...“ (Емилиян Станев). Писателят притежава усет към трагичното и необикновеното в живота, към силните хора на страстта, към

Себеразрушението на силната личност, устремена към егоистични цели, е обединителна тема на Димовата романистика. Неин централен герой е “осъдената душа”. Нравствено-психологическият му облик очертават първите два романа на писателя “Поручик Бенц” и особено “Осъдени души”, творческа подготовка за написването на “Тютюн”. Двете творби утвърждават непознат тип герои в българската литература – аристократи с космополитно съзнание, пленници на изпепеляваща фанатична страст.

Трудно е да си изградиш представа за човек, роден и живял повече от двеста и петдесет години. Още повече, когато сведенията за живота му са няколко реда, оставена от собствената му ръка, и още толкова в спомените на съвременници. Представата за такъв човек ще се роди между редовете на написаната от него „История славянобългарска“ както и в случилото се с нея, след като от появата до днес тя се позната на всички.

Първото, което би следвало да си изясним за Бокачо и творчеството му, е неговото място в контекста на Италианския и Европейския ренесанс. Ако направим макар и бегла съпоставка между средновековния и ренесансовия мироглед, можем да стигнем до извода, че универсализмът и песимизмът на средновековния манталитет се противопоставят на индивидуализма и оптимизма

Алеко е от ония писатели, които се ползуват с широка популярност, но които всъщност твърде малко са изучени. Онова, което е написано върху Алека — книгата на д-р Кръстева, редица статии из списанията, — не е достатъчно да ни даде ясна представа за личността и литературното творчество на тоя наш писател.

Захари Стоянов започва да пише епохалното си съчинение „Записки по българските въстания" през 1884 година, когато написва предисловието. В него очертава границите на бъдещия си труд, отношението си към историята, обективното отражение на миналото.личната си оценка на миналото, участниците в него.готовността си да приеме критиките от съвременниците и да ги поправи.