Имам си родина и над нея денем грее синьото небе. Вечер светят звездни полюлеи и гаси ги сутрин светъл ден.

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест.

Омръзнаха ми твойте пусти думи  омръзнал си ми много, дядо попе,  в гърдите пари като смърт куршума  и гният по хармана мойте снопи.

Аз искам да напиша                     днес                         поема,     в която да диша     на новото време                 стихът.     Да тръпнат във нея                 крилата                 на гордия                 демон,     обходил от полюс до полюс                         светът.

Не знам дали ще трябва още  да бъдеме така добри,  кръвта гори, блести от снощи  и мрак поляните покри.

Вятър мята листи пожълтели,     до три лета не сме били в къщи.     Булките се мислят овдовели —     гледат Пирин, пръстите си кършат.

На Елтепе дими мъгла. Далече някъде във ниското са моите села, окъпани във слънце, като в приказка.

Понякога ще идвам във съня ти  като нечакан и неискан гостенин.  Не ме оставяй ти отвън на пътя -  вратите не залоствай.

Конници, конници, конници, кървави конници,  моя родино и пламнало родно небе,  де е народа и де е земята бунтовница,  де сме, о мое печално и равно поле! 

Издигна се огромен месец снощи  като свиня нощта се черна тръшна  и вятъра лети и бие още  над урвите и сламените къщи.