Ние сплетохме здраво ръце,  с тебе се счепкахме здраво.  Кръв капе от мойто сърце,  грохнал си ти. Тогава? - 

Глутница вълци яростно се спуща,  посевите в мъглите сиви спят  и ние със железните обуща  от ранина вървиме пак на път. 

Огромен змей е лятото в пустините  гори задъхан въздуха до смърт  и слънцето гори върху къпините,  къпините и нивите кипят. 

Белите ни кърпи пеят сред житата,  ой голямо златно слънце над света,  огънят трепери кървав над сърцата  и гори отдолу пламнала пръстта.

Ти помниш ли     морето и машините     и трюмовете, пълни                     с лепкав мрак?     И онзи див копнеж                     по Филипините,     по едрите звезди                 над Фамагуста?     Ти помниш ли поне един моряк,     нехвърлил жаден взор далече,

Над горите,     над Пирина     вятър вие.     Ние тръгнахме     седмина     да се бием:     и зад нас     остана надалече     и Пирин,     и звездната му вечер.     С зверове

В департамента… но по-добре да не казвам в кой департамент. Няма нищо по-раздразнително от всевъзможните департаменти, полкове, канцеларии, с една дума, от всевъзможни служебни съсловия. Сега вече всеки отделен човек смята, че в негово лице се оскърбява цялото общество

Завод. Над него облаци от дим. Народът прост, животът — тежък, скучен. — Живот без маска и без грим — озъбено, свирепо куче.

Моя едра жена, моя топла и родна земя,  прелъстен от звъна на пръстта, от вика на пустинните влюбени,  тича тъмен дъждът и разгонил космата снага,  ще преспи тази нощ, ще лежи в твойте пламнали угари. 

Тази земя,             по която тъпча сега,     тази земя,             която пролетен вятър пробужда,     тази земя — не е моя земя,