„Немили-недраги“ (X и XVII глава) – Подвигът, саможертвата, свободата

ПЕЙЗАЖЪТ В НАЧАЛОТО НА ЕПИЗОДА Три ярки метафори създават усещане за величествената красота на природата: – дебелият пласт лед, облякъл като в медна броня реката; – Дунавът като естествен, създаден от памтивека мост; – водата под леда, приличаща на една душа, покрита с хладнокръвно лице. Заедно с това се оформя чувство за гробовност и пустинност. Малките дървени колиби по турския бряг

„Немили-недраги“ – живот в изгнание, посветен на родината и свободата

Повестта „Немили-недраги“ (1883) е публикувана за първи път в сп. „Наука“. По-късно е включена в сборника „Повести и разкази“ (1891). Вазов създава творбата си на 33-годишна възраст – възраст на равносметка. Преживял е бурните революционни години, Руско-турската война, Освобождението на България. Свидетел е на героичните подвизи на хиляди знайни и незнайни борци, отдали живота си на родината.

Обредни песни - Отношението на човека към живота, света и природата

Тези народни песни са наричани празнични, понеже първоначално са създавани във връзка с обичаи и обреди по бреме на празници и са се пеели при изпълняването на определени обредни действия в тях откриваме дребни религиозно-езически и християнски представи, свързани с докласовото родово общество и ранния феодализъм.

Гордостта на българина според лирическия увод на одата "Опълченците на Шипка"

Одата „Опълченците на Шипка” е последното стихотворение от цикъла „Епопея на забравените" от Иван Вазов. В нея авторът влага чувства, характерни за цялото му творчество - пламенно родолюбие, вярност към идеалите на Възраждането, патетичен стил, придаващ специфичен облик на поезията му. С всяка своя творба Вазов служи на големите цели на своя народ.

Гордостта на българина според лирическия увод на одата „Опълченците на Шипка“

Одата „Опълченците на Шипка" е последното стихотворение от цикъла „Епопея на забравените" от Иван Вазов. В нея авторът влага чувства, характерни за цялото му творчество - пламенно родолюбие, вярност към идеалите на Възраждането, патетичен стил, придаващ специфичен облик на поезията му.

„Ниагара“ – Възторжена среща между човека и природата

До Чикаго и назад" - Новият свят, видян от един български писател През 1893 г. Алеко Константинов посещава изложението в Чикаго, отбелязващо 400-годишнината от откриването на континента, който Колумб първоначално смятал за Индия. Преди това юристът с литературни изкушения е бил на световните изложения в Париж

Алеко Константинов – „До Чикаго и назад“. Природата и съвременният човек

Човекът и природата се намират в едно неразривно единство, тъй като по начало човекът е продукт на природата. Заедно с това, в хода на цялото обществено развитие, човек, преобразувайки природата, усъвършенства и самия себе си. Степента на това усъвършенстване е толкова по-голяма, колкото повече човек създава своя „очовечена природа“

"На прощаване в 1868 г." - изборът на свободата

Тази Ботева творба се ражда по конкретен повод - участието на поета емигрант в четата на Жельо войвода през 1868 година и перспективата да премине Дунава, за да се бие срещу поробителя. Но със силата на художествените си послания стихотворението се оттласква от конкретния житейски факт и се домогва до общочовешки внушения за смисъла на живота, подвига, свободата и смъртта.

Защита и възхвала на родното слово в одата „Българският език“

Иван Вазов се прекланя пред изначалните опори на българския национален дух – родната земя, родното минало, родното слово. И когато на тях се посегне, поетът бърза да заклейми хулителите им и да защити достойнството на родината.

Същност и величие на саможертвата в одата "Опълченците на Шипка"

Вазов обезсмъртява героизма на защитниците на Шипченския проход, чийто подвиг до голяма степен предопределя успешния ход на Освободителната за България Руско-турска война от 1878 г. Тази творба е дванадесета и последна поред в цикъла„Епопея на забравените", която единствена завършва не с поражение, а с победа - реална и морална - над вековния враг.