Стенанията на болното ми внуче се смесваха с шума и тътена от просвистяващи куршуми.Ботев падна,беше казал някой и всички се изпокриха по домовете си. Но жените, нехаейки или незнаейки бяха тръгнали към нивите. Горкото ми внуче, се влошаваше. Сърцето ми се късаше да го гледам как страда. Единственото, което можех да направя е да го заведа в манастира, за да му четат за здраве. Бягайки към брега, бързайки да стигна навреме до манастира, по пътя се молех на Бог да поживи детенцето ми. Шепнах на внучето си и го успокоявах с думи.

...Милено... Милено... къде се дяна?- завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината. Тук съм де - обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата. -Тук съм, тук. Хайде, прибери се, стана късно! - викна малко наставно старецът. Е, нека полея... Жегата е прегорила всичко! - обади се Милена. Гласът на клопатарчето мерно