Стихотворението "Заточеници" от Пейо Яворов се появява през 1901 г. в литературното списание "Мисъл". Историческият факт свидетелства за изпращането на четиридесет български бунтовници на заточение в Подрумкале - крепост в Мала Азия, арестувани заради атентата в Солун срещу Отоманската  банка.

Трагичното е естетическа доминанта на Яворовата поезия. Водещо в нея е чувството за личностна, социална, национална и универсална обреченост. То се обуславя от духовната конструкция на Яворовия лирически човек – хомодуплекс, трагически раздвоен между два противоположни, но равностойни духовни импулса – прометеевския устрем към съзидание и сизифовското чувство за безмислие на социалния копнеж.

Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти, прогонени от родния край са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. В елегията е въплътена обичта на Яворовите страдащи герои към свещените български предели.

Яворов с една ярко надарена личност, откроила се на едно от първите места в българската литература и особено в поезията. Титанично могъщ и задушевен лирик, той следва поетичната традиция на гениалния Христо Ботев. Твърдо сложна и противоречива личност

1. Посочете чувството, което НЕ е характерно за Яворовата поезия.  А) напрегнатост в отношението към живота Б) усещане за самота в тълпата

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,     с наведена глава —     при мене, тук, в самотност неприветна.     Надире не поглеждай с тъмните слова     на уплах и тревога —     аз всичко знам…     Но знай и ти: умряха там     и дявола, и бога.

Действие първо     КАРТИНА     Салон с богатска нареда в дома на Стефана Драгоданоглу. В дъното балкон и странични прозорци. Външен далечен изглед — Витоша. Майска надвечер.     __Мила Драгоданова__ _(в бяло облекло, права, запечатва довършено писмо и по всичко се

Един и същ на битието с урагана,     аз шеметно се нося, дух из океана     на тъмнина нестресвана от сън за ден,     без нявга мигом негде да застана,     напред самотно устремен.

Ще бъдеш в бяло — с вейка от маслина     и като ангел в бяло облекло…     А мисля днес; света прогнил от зло     не е, щом той е твоята родина.     И ето усъмних се най-подир     в невярата тревожна — искам мир.

Ден денувам — кътища потайни     нощ нощувам — пътища незнайни;     няма тато, нито мама —     тато да ругае,     мама да ридае…     Леле моя         ти Пирин планино!