“Или­а­да” на Омир е най-ви­со­ко­ху­до­жес­тве­на­та епи­чес­ка по­е­ма от тро­ян­ския ми­то­ло­ги­чен ци­къл. Чрез лич­на­та съд­ба на ге­ро­и­те, Омир го­во­ри за обоб­ще­ния об­раз на во­и­на. Пред­ста­ве­ни ка­то пле­мен­ни во­ен­ни вож­до­ве, ге­ро­и­те сим­во­ли­зи­рат най-съ­щес­тве­но­то, най-доб­ро­то от иде­а­ла за вой­нска чест и дос­той­нство, но в съ­що­то вре­ме са но­си­те­ли на обик­но­ве­ни чо­веш­ки сла­бос­ти. Го­ле­ми­ят кон­фликт м/у Ага­мем­нон и Ахил е ре­ал­но след­ствие от чо­веш­ки­те вза­и­мо­от­но­ше­ния, ока­за­ли се в дис­хар­мо­ния с нрав­стве­ни­те за­ко­ни на ро­до­ва­та и меж­дуп­ле­мен­на­та ети­ка.

Омир възпява воинската чест и доблест на Ахил и Хектор в XXII песен на Илиада, която е кулминационен връх в развитие на епическото действие. Двамата герои влизат в единоборство. Изправени един срещу друг, за да премерят сили и героизъм, те ще решат изхода на десетгодишната война за Троя.

ДРАМАТИЧНОТО И ТРАГИЧНОТО В ОБРАЗИТЕ НА АХИЛ И ХЕКТОР Храбростта, издръжливостта и дори жестокостта на воините; (ахейци и троянци) в сраженията са качества, които печелят всеобщото признание и уважение на околните. Колкото повече са жертвите, толкова повече са почестите и уважението към героя.

Вапцаровата лирика е съкровена пое­тична изповед на интимно преживяна човешка драма. Тя е дълбоко лична, но ви­наги е споделена с поета и с неговия пое­тичен АЗ. Той присъства активно във всеки диспут за човека и човешкото в него. Ин­тимната изповед преминава в диалог.

Епическият героизъм - двубоят между Ахил и Хектор "Илиада" на Омир е най- високохудожествената епическа поема от Троянския митологичен цикъл. Героичното начало е определящо в "Илиада". Най-явни са неговите измерения в поведението на безстрашните воини, когато се изправят едни с/у други в битки, за да защитят своята воинска чест и достойнство.

Старогръцката митология е богат, неизчерпаем източник на сюжети за литературни творби в различни времена не само в Древна Елада, но и векове след нея. Троянският цикъл като част от тази митология се отличава с ярки изяви на героизъм в епически битки, в които участват хора и богове. Неслучайно велик пълководец като Александър Македонски се е вдъхновявал от поемата на Омир

Вапцаровата поезия е един широко отво­рен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.

„Човекът във новото време” трябва да бъде разбран, преди да бъде осъден. И чрез разбирането да бъде спасен! Вапцаров се заема с нелеката задача да оправдае човека, „стъпил в погрешност на гнило", и да открие кой е виновен - човекът, роден, за да върви и търси своя път, или животът, който често го изправя на кръстопътя

Поезията на Христо Ботев е най-високият връх в развитието на българска възрожденска литература. И същевременно между Ботев и останалите ни възрожденски писатели от Паисий Хилендарски до Добри Чинтулов и Любен Каравелов - стои цяла пропаст.

Сюжетът на I и II песен съдържа много сходства, които се свеждат до следното: Агамемнон постъпва не­справедливо и срещу него е изразен протест. И в двата случая поводът не е маловажен: в I песен става въпрос за живота на войниците, наказани от бог Аполон заради не­подчинението на Агамемнон на волята му, а във II песен —.за подигравка с войската чрез обявен недействителен край на войната- Обвиненията срещу Агамемнон са иден­тични: използва войната за лично обогатяване, не се гри­жи за подчинените си, проявява алчност и егоизъм.