Поезията на Лилиев разкрива един неповторим свят на нравствени търсения и романтични видения, който пренася читателя в измеренията на копнежа по щастие и духовно съвършенство. Със своята музикалност и специфична форма стиховете му създават неотразимо въздействие върху човешките възприятия и пробуждат желание за приближаване до един мечтан и бленуван свят. Стиховете на Лилиев рисуват природни картини, осезателно конкретни, внушават усещане за лично преживяно. В същото време поезията му не е пейзажна, защото описанието на природата не е основна авторова цел.
“Борба” е лексикален лайтмотив на Ботевата поезия и основна екзистенциална нагласа на нейния лирически герой – централния носител на идеята за бунтаризма. Неговото борческо отношение към света има тотална обхватност. В интровертен план се проявява като себеборба (отхвърляне на стари индивидуални ценности и сдобиване с нов екзистенциален смисъл - “ До моето първо либе”).
Поезията на Далчев се появява през 20-те години на 20 век и се оформя като радикална опозиция на символизма. Далчевата поезия изгражда пространства населяване от вещи, пространства, в които властва самотност, обезлюденост, неживот. Субектът е толкова отчужден, че се е превърнал в чужденец, който не идва от никъде и не отива никъде. Той е лишен от история, от сегашност, няма и бъдеще : "и аз съм сам стопанина на къщата, / където не живее никкой, / ала не съм аз заминавал никъде / и тук от никъде не съм се връщал".
Отношението на човека към природата е проблемен център на Вазовото творчество. Заедно с Пенчо Славейков Вазов става основоположник на нов поетически вид в следосвобожденската литература – пейзажната лирика. Разбира се, образът на природата присъства и във възрожденската поезия, но не като самостойна, а като подчинена съставка на водещата патриотично-революционна тема (например картината на булята у Ботев кодира представата за революцията).
В своята поезия Ботев изразява както революционните си стремежи, така и личните си вълнения.Пресъздавайки облика на епохата, той разглежда проблемите не само за робството и свободата, революцията, подвига и саможертвата, а поставя и въпроса за ролята на интимното в живота на бореца за свобода.Чрез образът на майката, Ботев умело съчетава интимното и националното.В съзвучие с възрожденската традиция поетът отъждествява майката с родината.
Вапцаровата поезия се ражда в един от най-драматичните моменти на човешката история-годините на Втората световна война ,когато светът изживява най-големия сблъсък на прогресивното и реакционното ,на възвишено-героичното и антихуманното.В една епоха , наситена с жестокост ,но и с величествена смърт ,прекрасната лирика на поета убедително утвърждава естетически идеал ,в основата на който са заложени най-възвишени чувства-действен патриотизъм и жертвен хуманизъм ,борба в името на социалната справедливост.
Събитията от септември 1923 година са обект на спорове и преценки в нашата историческа наука и до днес. Те имат дълбоки последствия за националния и духовен живот на България. Гео Милев, възприел идеите на модернизма, разглежда септемврийските събития като израз на нарасналата мощ и сила на колектива. Като има предвид вековната смиреност на угнетените народни маси
1. Да бъде ден! 2. Ний 3. Огнен път 4. През бурята 5. Към висини 6. Пролетта на робите 7. Пролетарий 8. Първи май 9. Стария музикант 10. Братчетата на Гаврош 11. Ковачът 12. Цветарка 13. Улицата 14. Безименните души 15. Пролетно писмо 16. Уличната жена 17. Бурята в Берлин 18. Йохан 19. Карл Либкнехт 20. Глад 21. В Поволжието 22. Северно сияние 23. Три години 24. Червените ескадрони 25. Смъртта на Делеклюз 26. Бунта на Везувий 27. Гладиатор 28. Гневът на робите 29. Москва 30. Северния Спартак 31. Въглекопач 32. Утрешния ден 33. Веригите на мисълта 34. Вечния карнавал 35. Червения смях
Релацията “човек-град” е проблемно ядро в поезията на Смирненски. Двата образа имат двумерен идеен строеж. В социалните му елегии човекът е разкрит като жертва на несправедливата действителност, а градът – като вместилище на злото.
ДДве от основните понятия, с които свързваме творчеството на Вапцаров са вярата и романтиката и не случайно две от най-хубавите му произведения, програмни до известна степен са едноименните му стихотворения. Макар и да отразяват две различни страни от Вапцаровата етика и поетика, романтиката и вярата са обединени от общ хуманистичен порив.