Вапцаровата поезия е един широко отво­рен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.

Преди около 70 години, ако искаме да бъдем точни, през 1922 г. във „Вестник на жената“ четем: „Сред младите имена на най-младата ни поезия нейното място не е между последните, защото то може би е от малкото трепетни обещания на днешната българска лирика.“ Тази, която писателят Константин Константинов нарича „трепетно обещание“

Сафо е единствената жена-поетеса, чието име заема достойно място сред най-великите представители на древногръцката лирика. Покорени от поетичната сила на Сафо, древните хора я нарекли десета муза. Никоя друга поетеса не е получила такова признание още в античността.