Общата минорна тоналност, подчинена на страданието; темата за невъзможната любов, погубвана от ежедневието, и мисълта за кръговратите в природата и в човешкия живот дават основание трите стихотворения на Николай Лилиев „Тихият пролетен дъжд”, „Светло утро” и „Кръгозори надвесени”
* Конници * Съвест * Вълци * Гибел (Страшна смърт ли беше...) * В нивята * В кръчмата * Бежанци * Пролетен вятър * Дъжд * Утро (На слънцето запалената мутра...) * Любов * Жътва * Сватба
Голяма част от Лилиевата поезия е вдъхновена от природата, която носи копнеж по красота, спокойствие, смирение и много надежди. Със своя символистичен изказ авторът описва природните картини паралелно с човешките емоции и стремежи. Точно с това изразяване става ясен целият смисъл на текста и се разкрива авторската идея. Неговите образи се превръщат в мелодия и хармония, обагрени с цвета на нежността и благозвучието. В лирическата миниатюра „Тихият пролетен дъжд” се наблюдават субективни преживявания и впечатления, родени в душата на поета.
Природата е вечен вдъхновител в литературата, носеща неизчерпаеми възможности за художествено изразяване. Тя се явява фон, символ и метафора за човешките емоции, а дъждът – като специфичен мотив – често играе ролята на катализатор за душевни състояния. Стихотворенията „Тихият пролетен дъжд“ от Николай Лилиев и „Дъжд“ от Никола Фурнаджиев представят два коренно различни погледа към природното явление, които разкриват дълбоките естетически различия между символизма
Моя майко и моя кръщелнице, полудяла и огнена пролет, дето весело биеш в кепенците и лудуваш над влажните клони!