През определени периоди от годината делничната работа се прекратява и се преминава към празника. Така по един своеобразен начин човек се включва във вечния и тайнствен кръговрат на живота. Поредицата от празници, в които народът е въплътил надеждата си за по-добри дни, за плодородие, за семейно благополучие и щастие, образува стройна система

■ ПРИЧИНА И ПОВОД ЗА НАПИСВАНЕ НА ТВОРБАТА: – причината е родолюбието на поета, неговото желание да възпее, да защити всичко родно. В отношението си към миналото Вазов търси основания за нашето национално самочувствие. Цялото му творчество е подчинено на мисълта за България и нейната историческа съдба.

В своята статия „Петрушан“ Христо Ботев пише: „Дойде пролетта и лятото на 1868 година и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да идат да измрат за свободата...“ Самият поет е сред тях и естествено е почувствал „онзи революционен възторг и ония трогателни надежди",

Приказката „Златното момиче“ следва модела на фолклорните вълшебни приказки. Започва с обичайния израз „Живели едно време мъж и жена“, който подсказва, че историята е измислена, че това, за което ще се разказва, не може да случи в днешно време. В началото на приказката е представено едно щастливо семейство, в което царят обич и разбирателство.

В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родния дом и носталгията по детството. Творбата се възприема като дълбоко емоцио­нална изповед за въображаемото завръщане в бащиния дом и съкровените спомени от детството.  Носталгията по родното се предава чрез душев­ните състояния и преживявания на лирическия герой. Домът присъства в пространството на родното в предметно отношение на бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката.

Името на Иван Вазов отдавна е станало символ на българщината. Няма друг поет в българската литература, изпял с такъв възторг песните си за „всичко българско и родно", пред което се прекланя и благоговее. Днес много от българите познават героите на националноосвободителните борби най-вече от стиховете на народния поет.

Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик в българската поезия, Димчо Дебелянов оставя на поколенията не­голямо по обем творчество, но изключително богато по дълбочина и многообразие на душевните изживявания. Лирическият герой на Димчо Дебе­лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието.

В своята статия „Петрушан" Христо Ботев пише: „Дойде пролетта и лятото на 1868 година и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да идат да измрат за свободата..." Самият поет е сред тях и естествено е почувствал „онзи революционен възторг и ония трогателни надежди", които въодушевяват тогава нашата емиграция.

Титлата „народен поет“ често придружава името на Вазов. Той я получава още през 1895 година, когато празнува първия си юбилей, а през 1920 г. вече и официално е обявен за такъв. В повечето случаи това название се приема като израз на почит и уважение към огромния принос на Вазов за развитието на българската литература.

Поемата „Хайдути” е отпечатана през 1871 г., но Ботевите съвременници разказват, че тя е създадена пет години по-рано в Одеса. Поетът дълго време не я записва, а предпочита да я пее, защото, както други негови творби, и тази се ражда от зазвучалата музика на песента първо в душата. Като творец Ботев се формира под влияние на народнопесенните традиции на българския фолклор.