"На прощаване в 1868 г." - победното завръщане и паметта за саможертвата

Въпреки че почти физически предусеща смъртта в предстоящата битка, лирическият герой не устоява на изкушението да потисне предчувствието и да нарисува картината на победата. И ако внушенията на предходните стихове, разкриващи гибелта на бореца, са едно поетически въздействащо единение на трагизъм и оптимизъм, то тази част на стихотворението звучи бодро, тържествено, жизнерадостно.

„Немили-недраги“ (X и XVII глава) – Подвигът, саможертвата, свободата

ПЕЙЗАЖЪТ В НАЧАЛОТО НА ЕПИЗОДА Три ярки метафори създават усещане за величествената красота на природата: – дебелият пласт лед, облякъл като в медна броня реката; – Дунавът като естествен, създаден от памтивека мост; – водата под леда, приличаща на една душа, покрита с хладнокръвно лице. Заедно с това се оформя чувство за гробовност и пустинност. Малките дървени колиби по турския бряг

Същност и величие на саможертвата в одата "Опълченците на Шипка"

Вазов обезсмъртява героизма на защитниците на Шипченския проход, чийто подвиг до голяма степен предопределя успешния ход на Освободителната за България Руско-турска война от 1878 г. Тази творба е дванадесета и последна поред в цикъла„Епопея на забравените", която единствена завършва не с поражение, а с победа - реална и морална - над вековния враг.

Паметта за саможертвата в „На прощаване в 1968 г.“ от Христо Ботев

Финалът на творбата откроява резкия преход от бъдещето към настоящето, от виденията към бунтовническия път. Реалността иска трезвост, решителност и голяма душевна сила. Героят тръгва към своя подвиг и към смъртта. Тръгва с убеждението, че това е единствено достойният житейски избор, с ясното съзнание, че „пътят е страшен, но славен”. Този път на трудности, изпитания, героизъм и жертвеност ще

Любовта и саможертвата в "До моето първо либе"

Словото на Христо Ботев е пронизано с дълбока трагична изповедност, а стихът ни отвежда към метафоричните пространства на едно вечно страдание, ненадмогнато от мита и народната песен, но почувствано като лична съдба от творец и поетически Аз.

Саможертвата - път към свободата / (Иван Вазов - „Опълченците на Шипка”)

Одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов изразява дълбоката почит на поета към саможертвата на загиналите за свободата на България. Като художествена кулминация на цикъла „Епопея на забравените”, тя е поетична възхвала на техния безпримерен подвиг. Вазов се прекланя пред саможертвата на героичните защитници на историческия връх Шипка, борещи се за свободата на България.